— Благодаря ви — каза Верадис и фуриите на сградата разнесоха думите й из целия Сенаториум. Нейният глас напълно съответстваше на лицето й — звучеше ниско и доста мрачно за жена.
— Баща ми изказва съжалението си, че не може да присъства тук лично, но сега е на бойното поле заедно с нашите легиони, задържайки ворда в опит да даде шанс на хората да се спасят с бягство. Именно по негова заповед аз съм тук да помоля Първия лорд и неговите събратя, Върховните лордове, да помогнат на Церес в най-отчаяния му час.
Тя направи пауза, замирайки неподвижно, след което се прокашля. Първите няколко думи на следващото й изречение прозвучаха глухо и сподавено.
— Моят брат Вереус загина в битка с нашествениците, заедно с половината от легиона си. Хиляди наши холтъри бяха убити. Почти половината от владенията на милорд баща ми бяха погълнати от ворда. Моля ви, милорди. След това, което направи бунтът на Калар с нашата земя…
Тя вдигна брадичка и макар изражението на лицето й да беше напълно спокойно, Амара виждаше сълзите, които блестяха по бузите й.
— Имаме нужда от вашата помощ.
Със съвършено самообладание Верадис слезе от трибуната и се върна на мястото си в ложата на нейния Дом, а Амара изведнъж почувства с абсолютна сигурност, че младата жена не подозира за стичащите се по бузите й сълзи — тя щеше да ги задържи, използвайки водната си фурия.
След като изчака кимването на председателя, Гай отново зае трибуната.
— В момента оценката ни за числеността на врага се колебае между сто и двеста хиляди — но за да бъдем честни, това не ни говори много. Ние знаем малко за техните индивидуални способности, но не знаем почти нищо за техните възможности за тактическо взаимодействие.
— Но все пак знаете нещо — включи се тих глас, достатъчно силен, въпреки че говорещият не беше на трибуната. Лорд Акватайн уверено погледна Гай: — Знаете, че те са изключително опасни. При еднакви други условия те превъзхождат същото количество алерански легиони.
Ревът, надигнал се при тези думи, беше мигновен и силен. Всички знаеха, че легионите са непобедими.
В продължение на хиляди години те бяха дисциплинираната стена от стомана и мускули, спираща всеки противник — а ако легионерът не е могъл да приключи битката с победа, то е само защото са му я изтръгнали от пръстите с невероятни усилия.
До този момент…
Много дълго време легионите не се бяха изправяли пред истинска заплаха.
Ледените в продължение на векове бяха неутрализирани от Защитната стена. В сблъсъците с канимите рядко вземаха участие повече от няколкостотин воини-вълци — поне докато Калар не сключи сделка с един от техните ренегати и буквално покани ордите им на алеранския бряг преди три години.
Маратите понякога печелеха отделни битки, но никога не удържаха окончателна победа, а само гарантираха, че контраатаките на алеранците ще стават по-чести и неизбежни.
Децата на Слънцето отдавна бяха мъртви, а кралството им беше погълнато от непроходимите джунгли. Малоранд окончателно изчезна преди около осем века. Авар, Юрани, Дех — всички бяха изчезнали, без да оставят нищо друго освен имената си, които Амара смътно си спомняше от уроците по история. Някога всички те са били съперници и тирани на по-младата, по-малка и по-слаба Алера.
Но легионите бяха променили всичко това. Конфликт след конфликт, битка след битка, година след година, век след век легионите бяха положили основите на днешната държава. Беше направено смело, но смелостта все по-рядко беше на почит в легионите, след като Алера затвърди положението си. Върховните лордове бяха започнали да ценят по-солидните, по-консервативни капитани, които се грижеха за техните портфейли така, както и за войниците им.
Възможно ли е легендарната сила на легионите да се е превърнала във фантазия? Ами ако вече не са непреодолимата защита на Алера срещу нейните врагове?
Амара скръсти ръце…
Тя намери тази идея за неудобна. За мнозина тя беше недопустима — както и показваше реакцията на пълния Сенаториум при заявлението на Акватайн.
Амара шепнешком призова Сирус да приближи лицето на Гай, така че да види всеки детайл, и забеляза съсредоточените погледи, който си разменяха с Акватайн. Макар да не беше воден призовател, тя ясно разбра какво се криеше в тези погледи и усети как оловно чувство на страх пронизва костите й. Гай нямаше проблем да приеме това твърдение. Първият лорд беше уверен в това.
— Ред! — извика Първият лорд с глас, който прогърмя над рева на събраната тълпа. — Граждани! Съблюдавайте реда в Сенаториума!