— Белите дробове — каза той минута по-късно, след като се възстанови. — Отидох да плувам в края на есента, когато бях още малък. Повали ме треска. Оттогава винаги са ми били слабо място. И онова пътуване в Калар…
— Сър — попита тя, — ще позволите ли да ви прегледам? Може би…
Той поклати глава.
— Това не може да бъде поправено с фурии, Исана. Стар съм. И щетите са твърде стари.
Той си пое бавно и внимателно дъх и продължи.
— Ще издържа до връщането на Октавиан. Това ми е достатъчно.
— Знаете ли кога ще се върне?
Гай поклати глава.
— Той е извън моето зрение. Врани, как не исках да го пускам. Първи алерански е може би най-закаленият легион в Алера. Бих могъл да го използвам в момента. Дори нямаше да се наложи да им обяснявам каквото и да е. Мразя да го призная, но начинът, по който е израснал — съвсем без фурии — му е дал дяволски хитро мислене. Той вижда неща, които аз не виждам.
— Да — съгласи се Исана с подчертано неутрален тон.
— Как успя да го направиш? Искам да кажа, да потиснеш неговите способности да призовава.
— При къпането. Случи се случайно, наистина. Просто се опитвах да забавя растежа му, така че никой да не заподозре, че може да е син на Септимус.
Гай поклати глава.
— Ще се върне напролет — и продължи, затваряйки очи, — още една зима.
Исана не намери какво друго да направи или да каже и тихо се отправи към вратата.
— Исана — тихо я повика Гай и тя замръзна.
Той я погледна с уморени, дълбоко хлътнали очи.
— Доведи ми тези легиони. Или по времето, когато той се върне, няма да има къде да се върне.
Глава 9
След шест дни буря Тави повече или по-малко се отказа да следи времето. В онези кратки моменти, когато гаденето намаляваше и способността му да мисли последователно се връщаше, той практикуваше канимски — и най-вече ругатни. Беше се научил да се контролира дотолкова, че да не повръща непрекъснато, но все пак това беше много мизерен начин на живот и Тави не криеше завистта си към онези, на които свирепото люлеене на „Слайв“ не се отразяваше особено.
Зимната буря беше яростна и безмилостна. „Слайв“ не просто се люлееше. Той подскачаше наляво и надясно, тресеше се диво, хвърляше се напред-назад. Понякога само въжетата, опънати над койката, спираха Тави да не падне на пода. Под облаците на дългата зимна нощ през повечето време беше тъмно, а огън палеха само със специално разрешение и единствено когато беше абсолютно необходимо. Огън на кораб, особено при такава буря, колкото и малка да беше вероятността, можеше да се изплъзне от своя съд и тогава корабът щеше да стане лесна жертва на вълните и вятъра.
Междувременно на палубата, сред виещия вятър и падащия мокър сняг, моряците на „Слайв“ продължаваха да работят, подтиквани постоянно от виковете на Демос и неговите офицери. Тави би се присъединил към тях, ако можеше, но Демос решително възрази с аргумента, че дори змиите и червеите по-добре понасят морското люлеене и той няма намерение да обяснява на Гай Секстус как наследникът на Империята е успял да се спъне в нещо, докато се опитвал да завърже възел, от който си няма и понятие, и се е удавил, падайки в океана.
Така че през повечето време Тави стоеше в непрогледния мрак долу, изпитвайки смътно чувство на вина за това, че си седи в каютата, докато останалите се трудят да прекарат кораба през бурята. Единственото, което му оставаше, беше да скучае, наред с факта, че се чувстваше по-отвратително от когато и да било.
Всичко това беше повече от достатъчно да вкисне настроението му.
Кайтай беше с него през цялото време, присъствието й го успокояваше, обнадеждаваше и стабилизираше. Тя редовно му носеше лека храна, убеждаваше го да пие вода и лек бульон — и това продължи цели седем дни, след което му каза:
— Дори и аз имам предел, алеранецо — и си тръгна, като мърмореше под нос на канимски.
Той говореше по-добре от нея. И това беше нормално, защото имаше много практика.
Безкрайност по-късно Тави се събуди със странно усещане. Отне му няколко минути, за да осъзнае — корабът плаваше много по-меко, а той вече не се чувстваше толкова безнадеждно болен.
Той отвърза въжето, което го опасваше през гърдите, и рязко седна, като направо не му се вярваше, но си беше истина — „Слайв“ нежно се люлееше на вълните, а не подскачаше и не се тресеше от бурята.
Носът му беше болезнено сух и когато седна на койката, веднага усети студа. Мъглива слънчева светлина упорито проникваше през стъклото на илюминатора, покрито със скреж от студа.