— Там — изръмжа Градаш, — това е Кания.
Беше мрачна, черна земя, или поне така му се струваше на Тави от неговата гледна точка на палубата на кораба. Бреговата ивица представляваше непрекъсната стена от тъмен камък, издигаше се право от морето и приличаше на отбранителните стени на огромна крепост.
Над отвесните брегове от тъмен гранит се извисяваха мрачните очертания на покрити с облаци планини със снежни склонове, най-високите, които Тави някога беше виждал. Той подсвирна.
— Шуар — изръмжа Градаш, — цялата им забравена от кървавите врани област е една твърда замръзнала скала.
Сивият каним беше взел тази алеранска ругатня от Максимус и я произнесе без запъване.
— Това ги прави проклети побърканяци, разбираш ли. Те прекарват малкото летни дни в подготовка за зимата, а след това през цялата проклета зима се катерят по замръзналите планини, така че техните ловци рискуват да намерят безсмислена смърт в някоя пропаст. Когато донесат месото у дома, жените им го приготвят с подправки, от които целият кораб може да избухне в пламъци, и казват на скапаните копелета, че това е за тяхно добро.
Тави осъзна, че се усмихва, въпреки че се стараеше да не показва зъби.
Канимите и алеранците тълкуваха този жест по различен начин.
— Изглежда не ги харесваш много.
Градаш потърка брадичка с тъмните си нокти.
— Е. Това би било прекалено за потъналите в сняг и ядящи слайвове шуаранци, но поне не са мараулци.
— И мараулците ли не харесвате? — попита Тави.
— Любители на мръсотия, пълзящи през блатата, ядат гъби, които растат на дърветата — каза Градаш. — Никой от родените там не заслужава дори това да намери смъртта си в челюстите на полудял левиатан. Но каквото и да кажа за мараулците, те поне не са алеранци.
Тави избухна в смях, като този път показа зъбите си на Градаш. Канимът просто си направи много тънка шега. Или може би бе направил на алеранците завоалиран комплимент, сравнявайки ги с врагове, които Градаш явно уважаваше, след като им отдели толкова време и внимание за обидите си. Вероятно беше направил и едното, и другото. Сред канимите уважението към врага се ценеше също толкова, колкото и уважението към приятел, може би дори повече.
От гледна точка на канимите един ден приятелят може да те разочарова, но на врага си винаги можеш да разчиташ и той няма да те подведе. За канимите да бъдеш обиден в компанията на вече уважавани врагове изобщо не е обида.
Тави се вгледа във върха на скалите, докато флотът се обръщаше, за да ги следва на юг, на разстояние около половин миля от брега.
— Наблюдават ни — отбеляза той.
— Несъмнено — съгласи се Градаш. — Границите между областите винаги се наблюдават, както и реките и крайбрежието.
Тави се намръщи, вглеждайки се в ръба на скалите, и отново си пожела ограничените му умения като призовател да включват способност да вижда надалече с помощта на въздушни фурии.
— Там… има ездачи. Не съм виждал вашите мъже да използват конница.
— Таурги — поясни Градаш. — Те не понасят морски пътувания и не са идвали в Алера.
По палубата мръдна сянка и като вдигна поглед, Тави забеляза спящата Кайтай, изтегната като котка в такелажа на близкия рангоут. Но зеленият проблясък през сребристобелите й мигли му подсказа, че е будна, а лекото извиване на устните издаде задоволството й. Те току-що бяха научили нещо, представляващо безспорен интерес в близко бъдеще.
Тави беззвучно прошепна, обръщайки се към нея.
— Знам. Ти ни говореше за това.
Тя се засмя едва чуто и отново затвори очи, може би този път наистина заспивайки.
— Колко далеч оттук е пристанището, по-големи братко?
— С нашата скорост? Около два часа.
— А колко време ще му трябва на Варг, за да получи отговор от шуаранците, как мислите?
— Толкова, колкото е нужно — отвърна Градаш. Той погледна назад към опашката си. — Макар че колкото по-рано, толкова по-добре. Имаме по-малко от ден, преди да ни удари поредната буря.
— Ако ни предоставят възможност да слезем на брега, моите хора може да успеят да направят нещо с бурята — каза Тави.
Градаш хвърли кос поглед към Тави.
— Наистина? Тогава защо не направиха нищо по време на предишната буря?
— Призователите на вятър трябва да са вътре в бурята, за да й въздействат. Вятърът, който използват за летене, увлича много капки вода от океана, когато приближат до кораба — отговори Тави. — А морската вода съдържа голямо количество сол, която уврежда и наранява вятърните им фурии. При лошо време това прави излитанията и кацанията почти самоубийствена мисия.