— Може би — отговори Тави. — Най-малкото се чувствам по-добре като знам, че няма да ми се налага да прикривам беззащитни хора от канимското шаманство и няма да оставя никого на дока, за да го заловят или ранят.
Макс изсумтя.
— На кораба не каза нищо подобно.
— Е, не казах.
— Просто искаше да впечатлиш момичето, нали така, ваше височество?
Тави хвърли лукав поглед през рамо.
— Това беше една много страстна целувка.
Макс отново изсумтя, а после те замълчаха, докато не стигнаха до морската порта на Молвар.
Огромни решетки от черно желязо се издигаха от студеното море, подпрени от двете страни от стени, изработени от ръчно изсечени гранитни блокове. Даже без използването на фурии канимите бяха успели по някакъв начин да укрепят морското дъно достатъчно, за да издържи тежестта на масивните стени, издигнати от двете страни на фиорда. Тави дори не можеше да си представи колко физически усилия, колко пот и мускулна сила са били вложени тук, за да бъдат построени те, и какви техники са използвали, дори при невероятната физическа сила на канимските работници, за да преместят огромните каменни блокове. В сравнение с тях руините в Апия приличаха на детска игра.
Когато двете лодки приближиха, морските порти заскърцаха и бавно започнаха да се отварят.
Нагоре и надолу по металните решетки пробягваха фосфоресциращи светлинки и призрачната светлина танцуваше по повърхността на водата. Метал изстърга в метал със зловещо, повтарящо се бум-бум-бум, когато портата се отвори, а водата нахлу в отвора.
Лодките минаха през портата и Тави забеляза няколко канима по стените над тях, в тъмни доспехи и странни дълги и изглеждащи хлъзгави наметала, които почти скриваха останалата част от облеклото им. Всеки от тях държеше в ръцете си устройство за изстрелване на стоманени болтове — смъртоносните балисти, които бяха отнели живота на толкова много рицари и легионери в битките в долината Амарант, че Тави усети отчетливо сърбеж между лопатките, докато лодката минаваше покрай тях. Болтът, изстрелян от това смъртоносно оръжие, можеше да пробие като хартия бронирания му щит, нагръдника и тялото и да запази достатъчно сила, за да убие друг брониран човек отзад.
Тави не можеше да си позволи да обърне глава или да промени правата си уверена поза. Позата и жестът имаха огромно значение сред канимите. Ако някой изглеждаше така, сякаш очаква нападение, то най-вероятно ще го нападнат вследствие неволното, неизказано, но напълно реално изявление, направено от тялото му.
Студена струйка пот се стече по гръбнака му. Сега не беше моментът да съсипе с жест потенциално добрия ден. В края на краищата се канеше да напусне това проклето море за първи път от няколко седмици. Той се усмихна при тази мисъл и се успокои, докато лодката му, заедно с лодката на Варг, пресичаше малварското пристанище. А то беше огромно — поне половин миля широко и достатъчно голямо, за да приюти всички негови кораби и флота на канимите. Освен това в угасващата светлина той забеляза най-малко тридесет бойни кораба на канимите, чиято конструкция беше малко по-различна от тези, които бяха проектирали и построили корабните дърводелци на Варг.
Гранитни скали обграждаха цялото пристанище с изключение на местата, откъдето започваха дълги каменни кейове, които бяха по-големи от всички, които Тави някога беше виждал в Алера — и там стояха на котва военни кораби и съдове, които по форма приличаха на търговски.
Един кей беше отделен от останалите. В края му бяха запалени факли, които горяха много по-интензивно от който и да е нормален огън. Той беше претъпкан с каними, също в странните им мокри плащове, но Тави забеляза отблясъци на тъмносиня стоманена броня под тях и подобно оцветено оръжие в ръцете им.
Лодката на Варг се насочи към този пристан и без да му бъде казано, Макс леко промени посоката, за да направи същото. Двете лодки акостираха от противоположните страни на кея в почти абсолютна тишина. Единственият звук беше скърцането на дърво и метал, докато гребците в лодката на Варг прибираха греблата.
Вдигайки поглед към кея, Тави си помисли, че там определено има много повече каними, отколкото буквално преди миг. Освен това сега изглеждаха малко по-високи. И оръжията им изглеждаха много по-остри. Несъмнено, помисли си той, това е просто игра на светлината и сенките.
— Без паника — тихо прошепна той и направи дълга крачка, прекрачвайки от лодката на студения шуарски камък.