— Вратата! — извика Първият лорд, помагайки му да вмъкне ранения докрай. — Затвори я! Забавя ни!
Ерен залитна в диво люлеещия се паланкин, докато се опитваше да прекрачи над ранения рицар, и се наведе да хване вратата. За миг погледна надолу. Паланкинът се носеше с опасна скорост и се плъзгаше на около тридесет фута над шестфутови треви в централните равнини на долината Амарант. Слънцето беше почти залязло, а небето — алено и тъмносиньо.
И освен това беше пълно с ворди.
Ерен не беше сигурен какво точно вижда. Той лесно разпозна познатите фигури на рицарите Аери, в техните защитни костюми, обвити и поддържани от потоците вятър, създадени от техните въздушни фурии.
Но там имаше още много, наистина много странни тъмни фигури с полупрозрачни зеленикави крила, като на водни кончета. Инстинктивно той вдигна поглед и видя как един от враговете се насочва надолу към него. Имаше секунда, може би две, за да го разгледа.
Изглеждаше почти като човек. Имаше две ръце, два крака, една глава и лице с човешки очертания, което беше ужасно плоско, с изключение на фасетните очи. Над раменете му пърхаха крила на водно конче, а всяка ръка завършваше не с длан, а с лъскав, подобен на коса нокът, дълъг почти два фута — почти със същата дължина, осъзна Ерен, като гладиуса на легионер.
Бронята му също наподобяваше легионерска, въпреки че без никакво прекъсвания преминаваше в кожа и се състоеше от същия лъскав, тъмен хитин.
Това същество всъщност изглеждаше доста подобно на рицар Аери.
И летеше право към него.
Ерен пропълзя назад, дръпна вратата към себе си, за да я затвори, и притисна гръб към задната стена на паланкина.
Една от зловещите коси на рицаря-ворд проби дървото на вратата, където той стоеше преди миг. Кошмарно, безизразно лице се появи в страничния прозорец, на шест инча от Ерен, гледайки го през стъклото.
Ерен дори не разбра кога е успял да извади ножа, но в момента, в който видя това лице, той рязко изхвърли дясната си ръка напред, счупвайки прозореца, и заби ножа чак до дръжката в блестящото око на рицаря-ворд.
Вордът изкрещя, стенещият вик беше нещо средно между писъка на разкъсан метал и ръмженето на ранено куче. Зелено-кафява кръв бликна от раната като миниатюрен фонтан.
Ерен пусна ножа и, притискайки гръб назад, изкрещя от напрежение, удряйки с подметката на ботушите си върху косата, все още стърчаща от вратата.
Тя изхрущя, счупвайки се равно, сякаш беше отсечена с нож, и рицарят-ворд изчезна от поглед, изгубвайки се някъде под бързо летящия паланкин.
Гай, който беше коленичил над ранения рицар, вдигна поглед и одобрително кимна на Ерен.
А после се разнесе пронизителния звук на тръба, чийто силен призив се чу дори през рева на вятъра и виковете и възгласите на сражаващите се.
— А — каза Гай, хвърляйки поглед навън. — Отлично.
До паланкина блесна ярка светкавица и се чу оглушителен гръм — и отново, и отново.
Между зашеметяващо силните гръмотевици имаше по-кратки светкавици, придружени от глухи, тътнещи взривове. Ерен се обърна да погледне рицаря-ворд и видя, че крилата му са напълно изгорели, а сбръчканото му, овъглено тяло полита надолу покрай прозореца.
Паланкинът плавно зави надясно и отново започна да набира височина — този път равномерно, вместо резките панически мятания по време на битката.
Миг по-късно някой почука на вратата. Ерен наистина не помнеше кога е успял да извади поредния нож, но се зарадва, че пръстите му действат сякаш от само себе си.
— Свали си ръката — каза Гай спокойно. — Пуснете го, ако обичате, сър Ерен.
Ерен нервно преглътна и отвори вратата на паланкина, за да види възрастен мъж, облечен в много солидна, но доста старомодна броня, който се носеше на въздушен поток успоредно на екипажа. Беше късо подстриган, четината на брадата му беше предимно сива, а очите му бяха хлътнали от умора, но блестяха от непримирима ярост.
— Ваша светлост — заекна Ерен. Той отстъпи от вратата и с кимване покани Върховен лорд Церес да влезе.
— Сър — кимайки, каза Церес, и затвори вратата след себе си.
— Ваша светлост — отвърна Гай. — Изчакайте малко.
Той за момент затвори очи и след това свали ръката си от ранения рицар. Мъжът все още лежеше блед и неподвижен, но дишаше и кръвта вече не се стичаше от раните му.
— Благодаря ви.
— Сър, няма нужда да ми благодарите, защото каквото и да си въобразяват тези чакали, вие сте Секстус, Първи лорд на Алера и мой лорд. Аз само изпълнявах дълга си.