— Сигурен съм, че достатъчно количество сребро и злато са облекчили симптомите.
— Това зависи от счетоводителите на Гай — самодоволно каза Амара. — Аз имах кредитно писмо с печата на короната. Всичко, което тя можеше да направи, беше да се надява, че не съм някаква хитра измамничка, използвала водно призоваване, за да се превърне в Амара Калдерон.
Бърнард спря за секунда, примигвайки.
— Моето.
Тя наклони глава.
— Какво?
— Това е… името на моя Дом.
Амара набръчка нос и се разсмя.
— Ами да, милорд. Изглежда е така. Всички твои писма са подписани: „Негово превъзходителство, граф Бърнард Калдерон“, нали помниш?
Той не й се усмихна в отговор. Изражението му, напротив, беше много загрижено. Той мълча замислено през целия път, докато вървяха обратно към лагера след последното тестване на новата екипировка. Амара крачеше до него, без да казва нищо. Така или иначе това нямаше да откъсне Бърнард от мислите му. Понякога на съпруга й му беше нужно време, за да облече мислите в главата си в думи, така че трябваше — поне обикновено — просто да изчака.
— Това винаги е било моя работа — каза накрая Бърнард. — Мое призвание. Мой дълг като холтър. Източникът ми на препитание.
— Да — каза Амара, кимайки.
Той направи широк жест на североизток, към Рива и домът им в Калдерон.
— И това беше моето място. Гарисон. Градът, крепостта, хората, които живеят там. Проблемите, които трябва да бъдат решени, и т.н. Следваш ли мисълта ми?
— Мисля, че да.
— Бърнард Калдерон беше точно човекът, който да се погрижи всеки да има къде да се скрие по време на буря — продължи Бърнард. — И да се увери, че мъжете, които имат повече свободно време, отколкото здрав разум, не притесняват хората, които се опитват да си изкарат прехраната. И човекът, който се опита да сключи траен мир със съседите си на изток, така че да престанат да хапват земеделци.
Амара се засмя и сплете пръсти с неговите.
— Но Амара Калдерон… — той поклати глава. — Аз… никога не съм го чувал така, на глас. Разбираш ли?
Амара се намръщи и се замисли.
— Не. Предполагам, че е защото отношенията ни дълго време бяха… — бузите й се зачервиха — непристойни.
— Незаконни любовници — прошепна Бърнард, не без удоволствие. — Незаконни любовници, срещащи се доста често.
Бузите на Амара пламнаха още по-ярко.
— Да. Точно така. Но хората, в чието общество прекарвахме по-голяма част от времето си, едва ли бяха склонни да те обвинят в това. Те просто ме наричаха твоя лейди.
— Точно. И сега, както виждаш, вече има нова особа. Амара Калдерон.
Тя го погледна въпросително.
— Коя е тя? — тихо попита Амара.
— Очевидно прелъстителка, която съблазнява женени мъже в спалните им чували под прикритието на нощта, когато само звездите могат да я видят.
Тя отново се засмя.
— Беше ми студено. Останалото, доколкото си спомням, беше твоята идея.
— Изобщо не си го спомням по този начин — каза той сериозно. Очите му блестяха, пръстите му нежно стиснаха ръката й.
— А още тя е съпруга на този мъж от Калдерон. Основателят на Дом Калдерон. Нещо, което… което може да продължи дълго време. Нещо, което може да устои и да расте. Което би могло да направи много добро за много хора.
Амара усети, че започва да трепери, но се овладя.
— За да се случи това, на Дома са нужни деца, Бърнард — каза тя тихо. — А аз не… Ние нямаме… — тя сви рамене. — И в този момент не мога да съм сигурна, че това изобщо някога ще се случи.
— Или можеш — каза Бърнард. — Някои неща не понасят бързане.
— Но какво ще стане, ако не мога? — попита тя без злоба или мъка в гласа си.
След секунда тя с изненада осъзна, че не ги изпитва. Или поне не толкова, колкото ги изпитваше преди.
— Не се опитвам да предизвикам съчувствие, любими. Това е рационален въпрос. Ако не мога да ти дам наследник, какво ще правиш?
— Ще осиновим — веднага каза Бърнард.
Тя изви вежди.
— Бърнард, законите относно гражданството…
— О, враните да ги изкълват тези закони — изплю Бърнард и се усмихна. — Изчетох ги. Като цяло те са най-вече оправдание за гражданите да не дават парите и статута си на никого, освен на собствените си деца. Великите фурии знаят, че ако всичко се основава само на кръв, то всички копелета, като например Антилар Максимус, със сигурност би трябвало да наследят гражданството.