— Врани — изпъшка Бърнард.
— Как се случи това? — попита Амара.
Бърнард замълча за момент, след това се разнесе кратък, горчив смях.
— Ами да, разбира се.
Тя вдигна въпросително вежди.
— Нали обсъждахме, че те вече могат да управляват фуриите?
— Да.
Той направи жест към пътя.
— Използвали са фуриите на пътя.
Амара усети как вътрешно изстива. Разбира се. Обяснението беше изключително просто, но до този момент тя дори не се беше замисляла за това. Пътищата на Алера, създадени с помощта на фурии, позволяващи на алеранците да се движат бързо и почти без да се уморяват през селските местности, бяха постоянна част от живота и се бяха превърнали в част от пейзажа. Те бяха също така и най-надеждното предимство на Алера при защита срещу враговете на Империята, чийто брой често превъзхождаше силите на защитниците. Такива пътища позволяваха на легионите да преминават стотици левги на ден — ако ситуацията го изискваше. Това означаваше, че легионите винаги имаха възможност да осигурят максимално количество сили на най-добрите позиции.
Естествено, досега никой от враговете не беше използвал фурии.
Ако Бърнард беше прав и вордът можеше да използва пътищата, Амара си зададе въпроса какво друго още можеха да правят? Могат ли да използват фурии за предаване на съобщения по реките на Империята? Могат ли да управляват времето? Могат ли, кървави врани, да събудят една или повече Велики фурии, както Гай направи миналата година с Калус?
Амара наблюдаваше бързо носещите се холтъри, надигащия се дим и кръжащите врани и сърцето й изведнъж прие простия, но неоспорим факт.
Алера не може да оцелее от това, което приближава.
Може би ако бяха започнали да действат по-рано, заедно, без спорове и преговори, биха могли да се противопоставят. Може би ако повече хора бяха обърнали внимание на техните предупреждения и се бяха отнесли с достатъчно доверие към тях, за да създадат някаква разследваща комисия, нашествието би могло да бъде потушено още в зародиш.
Но вместо това… Амара знаеше — не да се безпокои, не да предполага, а знаеше — че са закъснели.
Вордът беше дошъл и Алера щеше да падне.
— Какво ще правим? — прошепна Амара.
— Ще изпълним задачата — отговори Бърнард. — Ако те използват пътищата, значи си имат призователи с тях. Всъщност това би трябвало да ги направи по-лесни за откриване. Просто ще следваме пътя.
Амара се канеше да отговори, когато конят й внезапно присви уши и направи няколко танцуващи стъпки настрани, пръхтейки уплашено. Трябваше да положи усилие, за да успокои животното, като здраво стисна юздите и тихо му заговори.
Конят на Бърнард реагира по същия начин, въпреки че той беше много по-опитен в опитомяването на животни. Докосването на ръката му, вибрациите на земната му фурия и мърморенето на боботещия му глас почти веднага успокоиха коня.
Амара погледна наляво и надясно, опитвайки се да види какво толкова е изплашило конете.
Отначало усети миризмата му — воня на разложение и гниещо месо. Секунда по-късно тя видя и тревния лъв, който изплува от сенките под стволовете на извисяващите се борове. Звярът беше дълъг осем или девет фута, златистата му козина беше покрита със зеленикави ивици, които прекрасно се сливаха с високата трева в долината Амарант. Беше мощно същество, много по-мускулесто от всяко животно, приличаше на обикновена домашна котка, горните му зъби стърчаха като извити ками от горната челюст, пробивайки през долната устна, дори когато устата му беше затворена. Или, по-точно, зъбите на жив тревен лъв биха го направили. Този тревен лъв вече нямаше долна устна. Тя беше откъсната или отхапана. Около него жужаха мухи. На места кичури козина бяха опадали, разкривайки подута, гниеща плът, пулсираща от движенията на личинки или други насекоми. В едното му око беше забит трън. На мястото на другото се виждаше празна кухина. От ноздрите и ушите му се стичаше тъмна течност, оцветяваща рядката козина около тях.
И въпреки това той се движеше.
— Взет е — пое си дъх Амара.
Една от най-отвратителните тактики, използвани от ворда, беше способността им да изпращат на враговете си дребни животинки. Те проникваха в жертвите си, убиваха ги и поемаха контрол над труповете им, така както човек управлява марионетка.
Преди няколко години в долината Калдерон, по време на първата инвазия на ворда — тази, която беше спряна, преди да стане твърде масова, за да не може да бъде овладяна, Амара и Бърнард бяха принудени да се бият с десетки взети холтъри, а след това и да унищожат останките им. Взетите не обръщаха внимание на болката, бяха бързи и невероятно силни — но не особено умни.