Исана й се усмихна и каза:
— Благодаря ти, Ария. Това е обнадеждаващо. В крайна сметка може би имаме шанс да постигнем нещо.
— Изглежда не чу повечето от това, което току-що казах — сухо отговори Ария.
Паланкинът меко кацна и вятърът утихна. Секунда по-късно оркестърът на легиона започва да свири Химна на короната.
Исана се намръщи.
— Това е традиция — шепнешком обясни Ария.
— Да, знам — отвърна Исана. — Но мелодията е ужасна. Звучи така, сякаш умира болен гаргант. Защо точно нея са избрали за Химн на короната?
— Традиция — незабавно отговори Ария.
— И очевидно традицията е била единствената причина — каза Исана. — Макар че може би вкусът ми към музиката е просто… необразован.
— О, не, не това е въпросът — възрази Ария. — Запозната съм добре с няколко музикални направления и те уверявам, че Химнът на короната е абсолютно ужасен.
Арарис, който беше седял мълчалив и неподвижен през по-голямата част от пътуването — всъщност спеше с онази котешка лекота, която позволява моментално да се събудиш при необходимост, веднага отвори очи, когато рицарите, които носеха въздушния екипаж, приближиха до вратата и я отвориха.
— Лейди — каза той тихо, — ако ме извините.
Излезе първи от паланкина — както настояваше да прави всеки път — и миг по-късно сведе глава пред вратата и подаде ръка на Исана.
— Моля, лейди.
Исана хвана подадената ръка и излезе навън на осветена от грубо направени факли площадка на върха на Стената. Светлината беше доста по-мрачна и някак по-първобитна от малката чиста синьо-бяла светлина на магическата лампа във въздушната карета. Червената светлина и плътните сенки падаха върху всичко наоколо и тя инстинктивно стана по-предпазлива към всичко наоколо.
Да стоиш на Защитната стена, осъзна Исана, беше все едно да стоиш на път, или на мост, или на която и да е сграда — или, по-точно, като да стоиш на площад в малък град. Стената беше широка петдесет фута, а отгоре й, докъдето поглед стигаше, имаше редица конструкции, обрамчени от четири кули, издигащи се от Стената — стандартно алеранско укрепление, издигащо се на още двадесет фута над нивото на Стената. Няколко каменни стени, високи до коляното, се виждаха тук-там около тях и Исана осъзна, че това трябва да са стените около стълбищните клетки, които са потънали в структурата на самата Защитна стена. Кратката оценка показа на Исана, че частта от Стената, на която са застанали, включва достатъчно структури, за да поберат цял град. Това обяснява, помисли си тя, големия брой легионери, събрани, за да посрещнат паланкина въпреки късния час. Почти две кохорти бяха тук, или, предположи тя, Първата кохорта на легиона, подредена пред паланкина, и поне пет пъти повече легионери, предвид нейния статус, стояха на позиции по зъбците на Стената, на всяко ниво на укреплението, по цялата осветена повърхност, докъдето стигаше погледът й.
На нагръдника на всеки легионер се виждаха три алени диагонални ивици — знакът на легионите на Антилус — въпреки че върху няколко шлема и щита Исана забеляза по-цветно хералдическо изображение, явно рисувано от самите легионери: три разкъсни кървави рани, сякаш нанесени от ноктите на някоя огромна полярна мечка.
Мъж с по-фин нагръдник и изкусно направен шлем на трибун пристъпи напред и отдаде чест. Беше висок, спретнат и изглеждаше като професионален военен от главата до петите.
— Ваше височество, ваша светлост. От името на моя господар, негова светлост Рокус Антилус, добре дошли на Стената. Аз съм трибун Гариус.
Исана склони глава. Студеният въздух я накара да потръпне въпреки топлите дрехи и тежкия плащ, който носеше.
— Благодаря ви, трибун.
— Позволете да попитам, трибун — каза Ария, — защо лорд Антилус не е тук, за да ни поздрави лично?
— Той съжалява, че неговите задълженията му попречиха да бъде тук — отговори мъжът без колебание.
— Задължения? — попита Ария.
Гариус я погледна с нетрепващ поглед и посочи южната страна на Стената.
— Вижте сами, ваша светлост.
Ария погледна към Исана, тя й кимна и двете пристъпиха към южната страна на Стената, придружени от Гариус и мълчаливия Арарис.