Маркус поклати глава.
— Сър, в Първи алерански има достатъчно трибуни, които ме превъзхождат по звание, и изобщо не съм сигурен, че на капитана на Свободния алерански би му харесала идеята центурион на Първи алерански да му заповядва.
— Имаш повече боен опит от който и да е трибун и от двата легиона — отвърна принцепсът. — И няма много живи членове на Кралския дом на храбростта. Дори в Свободния алерански името на Валиар Маркус се ползва с уважение.
Маркус се намръщи и сведе поглед към обсипаните си с белези ръце.
— Тайната, за която и така вече повечето знаят — продължи Октавиан, — е, че Магнус не е обикновен камериер.
— Курсор? — попита Маркус повече за формалност. Все пак на Валиар Маркус му трябваше потвърждение на подозрението. Не беше сигурен на сто процента.
Принцепсът кимна.
— Дядо ми го назначи за мой съветник по политическите въпроси. В мое отсъствие го назначавам да ръководи експедицията по дипломатическите въпроси. Твоите пълномощия включват въпросите по сигурността и военните действия. И в крайна сметка, Маркус, аз разчитам да удържите всичко на място, докато се върна.
Маркус бавно издиша.
— Разбрах, сър.
— Ще проведа кратка среща с трибуните, за да им обясня как трябва да стоят нещата в мое отсъствие, а след това ще се срещна с офицерите на Свободния алерански. С оглед на всичко, мисля, че те ще бъдат достатъчно обезпокоени в обкръжението на враждебни каними, за да бъдат готови да сътрудничат, стига да се отнасят към тях с уважение.
— Ще разбия достатъчно глави, за да им стане ясно, сър — обеща Маркус.
— Добре — каза Октавиан и се изправи, а Маркус го последва.
— Сър? — обади се Маркус. — Може ли да ви задам въпрос?
— Разбира се.
— Наистина ли разчитате да се върнете жив от тази среща с майстора на войната на Шуар?
Лицето на младия принцепс се превърна в непроницаема маска.
— Мислиш, че е решил да се срещне с мен с лоши намерения?
— Ваше височество — каза Маркус, — от това, което чух, кастата на воините тук се ръководи от кръгъл идиот.
— Да — каза принцепсът. — Това е сигурно.
Маркус направи гримаса.
— Тогава те крият нещо, сър.
— Защо говориш така, Първо копие?
— Преценете сам. Ако имате едно единственото укрепено пристанище по цялата крайбрежна ивица, бихте ли оставили някой некомпетентен да отговаря за него? Или ще поставите най-добрия командир, който можете да намерите.
Октавиан се намръщи, веждите му се сключиха.
— Няма никакъв смисъл — продължи Маркус. — Трябва да има някакъв натиск, който да го е принудил да направи това назначение. Което ми казва, че този майстор на войната няма контрола, който би трябвало да има. Ако бях на ваше място, сър, щях да искам да разбера причината. Това може да се окаже важно.
— Прав сте — тихо каза Октавиан. — Не бях мислил за ситуацията от тази гледна точка, но сте прав. Благодаря ви.
Маркус кимна.
— Сър.
— Ще тръгна след два часа — каза Октавиан. — Дотогава искам да подготвите списък с нещата, които според вас ще изискват моето одобрение. Избройте ги точка по точка и аз ще ги подпиша, преди да тръгна.
— Да, сър — каза Маркус. — Успех с пътуването, сър.
— И за двама ни, Маркус. Въпреки това би било по-добре, ако никой от нас няма нужда от него.
Глава 16
Пътуването от Молвар до Шуар отне четири дни, през цялото време по хълмиста и ветровита местност, обрасла с ниска, пожълтяла трева, надничаща изпод първия сняг между овални черни камъни. До края на третия ден таургът, който Тави яздеше, се беше опитал да го убие само два пъти. По стандартите на канимската кавалерия звярът се държеше превъзходно.
Таургът като цяло много приличаше на бик, реши Тави. Беше малко по-голям и със значително по-изразена и масивна гърбица на раменете. Задницата му също беше много по-мускулеста, а краката му бяха по-дълги и пружиниращи, по структура по-подходящи за заек, отколкото за такова голямо животно. Звярът беше покрит с гъста къдрава козина, чийто цвят варираше от тъмно сиво на тъпата муцуна до синкаво черно на раменете и краката. Вратът му беше дебел, главата — доста малка, а челото му беше наполовина обгърнато от масивен костен ръб, за който канимите твърдяха, че е способен да пробие през каменни стени. Очите му бяха мънички, червеникави и враждебни, от широките му ноздри непрекъснато се точеше течна слуз, а раздвоените му копита удряха със скорост, съпоставима с тази на боен алерански кон — и удряха няколко пъти по-силно.