— Ако не друго, то поне този роден от врани звяр ти е дал законно право да се оплакваш.
Веждите на Макс се вдигнаха изненадано и изражението му стана като на човек, който размишлява над нова мисъл.
Минута по-късно Кайтай се върна с Варг.
— Алеранецо — изръмжа Варг. — Как ти харесва Шуар?
— Студен и плосък. И моите хора не питаят любов към таургите — отговори Тави.
— Както и всички разумни същества — съгласи се Варг и седна на пети, неформалната поза сред канимите.
Той хвърли манерка с вода на Дуриас, който небрежно я хвана, отвори я и започна да пие по канимски маниер, като изливаше вода в устата си, без да я докосва с устни. После Дуриас я хвърли обратно към канима с благодарно кимване.
— Варг — каза Тави, — от това, което видях на картата на Шуар, това място представлява едно огромно плато. Естествена крепост.
Варг отпи от манерката и кимна.
— Да. Правилно си забелязал. В платото има три прохода и всички те са силно укрепени. Шуар винаги е бил почти непревземаем — той се прозя и пренебрежително тракна с уши. — Не че някой го иска.
— Това е нещото, което ги прави силни — каза Тави.
— Това и мините в тези планини — каза Варг. — Тук правят оръжия, брони и стоки със съвсем приемливо качество за тези места. Техните воини често влизат в съюзи с други племена, оказват помощ и подкрепа в битка.
— Забелязах, че Молвар е построен с впечатляваща защита.
Варг оголи зъби.
— Шуаранците са господари на планините. Нараш управлява моретата. Шуаранците знаят, че не могат да ни предизвикат там. Но ако има нещо, което техните воини умеят по-добре от всяко друго племе, то това са укрепленията.
Разговорът им беше прекъснат от шум от другата страна на пръстена от камъни, където четирима млади воини очевидно бяха решили да си изяснят отношенията. Оръжията бяха изтеглени и миг по-късно се проля кръв. Може би щеше да стане и по-сериозно, ако Анаг не се беше намесил с пръчка за подкарване на таурги в ръка — по същество това беше тежък боздуган с дълга дръжка и с остър шип, прикрепен към едната страна.
Анаг нокаутира половината от четиримата биещи се каними с два ефективни замаха, дръпна третия на земята, сграбчи го за ухото и започна да налага последния за назидание на останалите.
След като редът беше възстановен, Тави дълго се взира във Варг. После каза:
— Тарш. Защитава Молвар. С такава сбирщина за войска.
Варг замълча и за миг отвърна на втренчения поглед на Тави. После каза с дълбок и едва доловим глас.
— Имаш добро зрение, алеранецо.
Канимът стана и мълчаливо се отдалечи. Дуриас се втренчи подире му с изражение, наподобяващо шок.
Макс и Красус наблюдаваха как Варг си отива. После Макс се обърна към Тави и попита:
— Какво беше това?
— Той не знае — промълви Дуриас и погледна към Тави. — Варг не е сигурен какво става, нали?
Тави поклати глава и каза:
— Не мисля, че е сигурен.
— Но ти си сигурен — каза Кайтай спокойно.
Тави направи гримаса.
— Сигурен съм, че утре ще се уверим сами.
Те спаха на студената земя, положили одеялата си плътно един до друг, за да се стоплят.
Въпреки че канимите не използваха огньове, както беше прието в легиона, те слагаха в ями пресовани парчета тор, които тлееха бавно и осигуряваха топлина. Ямите с огън даваха възможност да преживееш нощта, но нищо повече. Макс и Красус бяха запознати с огнените техники, използвани по протежението на Защитната стена, за да се стоплят в лютия студ, но не можеха да ги правят насън, така че нощите им бяха също толкова мизерни, колкото и на всички останали.
Следващият ден започна с рева на гладен таург, който изтръгна всички от съня. Макс, който беше започнал да държи камък до себе си специално, за да го хвърли по първия таург, който започне да реве, не хвърли нищо повече от промърморени проклятия, и денят започна както обикновено.
Процедурата в лагера на канимите сутрин беше много проста: храниш таургите и събираш на купчина всички техни изпражнения, където да изсъхнат и да могат да се използват като гориво за ямите с огън. После животните биваха оседлани и подредени. Воините ядяха сушено месо от дажбите си в движение, докато работеха или пътуваха.
Както и през всички предходни дни, през които бяха на път, те потеглиха енергично, клатушкайки се в седлата, следвайки пътя на югозапад към вътрешността, както бяха правили досега, и спираха само веднъж по обяд, за да се нахранят и да напоят животните.