Ако Тави беше прав в преценката си, майсторът на войната Ларарл разполагаше с около четвърт милион такива воини в гарнизона на Шуар.
Но не те бяха това, което толкова го изплаши.
Равнината в основата на платото, докъдето стигаше поглед, светеше с мека зелена светлина.
Равнината беше покрита с кроач.
А кроачът беше пълен с ворди.
Нямаше никакъв начин да ги преброи. Просто нямаше. Бяха прекалено много. Беше като да се взираш в мравуняк. Черните форми се движеха навсякъде, скривайки пейзажа долу, движеха се по организирани канали, които напомняха на Тави за неприятно изглеждаща мрежа от вени, пулсираща с тъмна кръв. Те се простираха от хоризонт на хоризонт и непрекъснато напредваха по масивните укрепления на Шуар.
Канимите се биеха. Те вече бяха натрупали черни хитинови трупове в миниатюрни планини, но въпреки това вордът настъпваше.
И светът зад тях беше изпълнен само с тъмни, чужди сенки и зловеща зелена светлина.
Варг се отпусна на земята с изражение, което Тави никога не беше виждал на нито един каним. Ушите му рязко клюмнаха, притиснаха се в леко различни посоки. Тъмната козина, непокрита от бронята му, сякаш се сгърчи. Той дълго време гледа и минаха няколко минути, преди най-накрая да каже шепнешком:
— Тарш командва в Молвар. Молвар, могъщата крепост. Построена, за да защитава Шуар от моя народ.
Макс съчувствено въздъхна.
Тави просто наведе глава.
Варг вдигна безжизнен мътен поглед към Анаг.
— Кога?
— Преди почти две години — каза Анаг. Той отмести поглед от битката долу. — Нараш беше първият, който падна, майсторе на войната. Останалите области ги няма. Всички заминаха.
— Заминаха? — попита Варг.
Анаг отново погледна към битката, изглеждаше уморен.
— Само Шуар остана.
Глава 17
— Изведнъж — каза Макс — се почувствах много малък. И сякаш бях леко арогантен.
— Хм — каза Красус. Той преглътна и се прокашля. — Да.
Дуриас се вторачи в гледката отдолу, изсеченото му лице беше помрачняло.
— Сега вече знаем защо Сари е решил да напусне Кания и да нахлуе в Алера — промърмори Тави, разсъждавайки на глас. — Сигурно е видял как започва и е разбрал докъде ще доведе.
Кайтай обърна зелените си очи към Тави и го загледа напрегнато.
Както и всички останали.
„Кървави врани — помисли си Тави. — Всички ме гледат.“
Тави хвърли още един поглед към мащабната битка, бушуваща долу, като внимаваше да запази лицето си спокойно и отпуснато, кимна веднъж, сякаш гледката му беше казала нещо, макар че изобщо нямаше представа какво може да бъде то, и обърна се към Анаг.
— Бих казал, че имаме неща, които трябва да обсъдим с вашия майстор на войната. Нека не губим време.
Анаг наклони леко глава на една страна, веднага обърна таурга си и потегли обратно, за да се присъедини към колоната. Тави и останалите го последваха, но като забеляза, че Варг не помръдва от място, Тави спря своя звяр. Той даде знак на другите да продължат и се върна обратно при Варг.
Канимът наблюдаваше битката долу с мътен безизразен поглед.
— Варг — извика Тави.
Канимът не отговори.
— Варг — повтори той по-силно.
Отново без отговор.
Тави хвърли поглед към останалите. Леденият дъжд се беше засилил и в комбинация с тъмнината ги скриваше от погледа, както и битката долу.
Той и канимът бяха останали сами.
За първи път, откакто се качи на своя звяр, Тави свали пръчката за подкарване на таурги от куката на седлото си. Стимулът тежеше приблизително колкото ковашки чук и в добавка имаше дръжка с дължина три фута. Тави се зачуди дали ще успее да стигне през таурга до земята долу, за да заеме сила, но се отказа. Би трябвало да има достатъчно мускулна сила, за да се справи сам с тежкото оръжие. Тави го завъртя веднъж и с всичка сила удари Варг в гърдите. Топката в края на стимула се заби в бронираните гърди на канима и повали Варг назад, като едва не го изхвърли от седлото. Таургите веднага изреваха един на друг, заблъскаха се и мина половин минута, преди да се отдръпнат и да се успокоят. Варг шокирано погледна Тави, после оголи зъби и посегна към меча си. Тави му се усмихна, показа зъби и закачи стимула обратно на куката.