— Имам работа. Имам дълг към хората си, които останаха в Молвар — той обърна таурга назад към колоната и добави през рамо: — Както и ти.
Тави не знаеше как Варг ще реагира на това, което току-що направи. Физическото насилие сред канимите беше… не това, което беше сред алеранците. И макар че обикновено се използваше като дисциплинарна мярка, на него също така се гледаше и като на някаква обида; ставаше да се справиш с непокорно паленце, но не и да го използваш към уважаван подчинен. Разбира се, този вид действия не беше начинът, по който се отнасяш с равен на теб. Тогава тяхната концепция за гадара, за уважавания враг, поставяше този вид взаимодействие в съвсем различна светлина. Напълно приемливо е враг да те удари.
И все пак. Напълно възможно беше той току-що да е отправил предизвикателство на Варг. А такива неща сред канимите със статут като Варг не приключваха с първата кръв.
Животното на Варг забърза в студения дъжд зад Тави и закрачи редом с неговия звяр. Когато животните се изравниха, Тави извърна поглед и видя, че Варг го наблюдава. Големите очи на канима все още бяха празни. От дъжда козината му беше прилепнала към черепа, което според Тави го правеше малко по-малък, по-уязвим и по-опасен.
Варг леко наклони глава на една страна.
Тави му отвърна със същия жест.
Канимът се обърна и те отново се присъединиха към останалите. Когато групата таурги отново се върна на пътеката, Варг яздеше леко настрани от всички останали.
— Шуар — каза Анаг и направи жест с ръка.
Пътят ги беше довел до укрепленията, които бяха видели от върха на скалата. Като военен лагер той трябваше да е огромен. С всички придружаващи, необходими, за да се поддържат толкова много воини в състояние да се бият, той трябваше да е почти невъобразимо голям, за да ги побере — град, който лесно можеше да изпревари Алера Империя както по мащаб, така и по мрачен блясък — изграден от тъмен, гол камък със странни форми, твърде тесни врати и прозорци. Очевидно канимите не влагаха много усилия в изграждането на високи кули. Нито една сграда в полезрението не беше по-издължена от куб, въпреки че някои от тях бяха високи няколко етажа. Като цяло това беше довело до появата на своеобразна пещерна архитектура, със сгради, които могат да побират много повече обитатели, отколкото беше обичайно в Алера.
Дори този град, доколкото можеше да види Тави, беше претъпкан до краен предел. Куполообразни палатки стояха в спретнати групи около градските стени, простиращи се на хиляди ярда през откритото плато, заобиколени от прости земни укрепления, по които небрежно патрулираха канимски воини в синьо-черни брони. А по-нататък имаше примитивни палатки, разположени много по-хаотично. Когато минаваха покрай тях, Тави забеляза признаци за наличие на кожари, ковачи и най-различни други занаятчии, необходими за подсигуряване на толкова голяма войска. Квартирите, запазени за каними от кастата на занаятчиите и търговците, бяха препълнени, което ги принуждаваше да използват всяко свободно място, за да ги настанят. Студът и дъждът принуждаваха повечето обитатели да се крият в палатките, но няколко черноработника — основно ковачи — все още бяха погълнати от работата си под опърпаните навеси, а любопитни канимски деца надничаха от палатките, за да наблюдават как колоната таурги, раздразнено сумтейки и олюлявайки се, минава през палатковия град.
— Сладки са — лениво коментира Макс. — Толкова мънички.
Дуриас изсумтя.
Тави погледна през рамо към бившия роб и веждите му се извиха.
— Не мислиш ли, че са сладки?
— Сладки са — каза Дуриас. — Но веднъж видях робовладелец, който се опита да избяга от съда, като взе едно от тях за заложник. Малко момиче на около пет годинки. Сграбчи я за козината на врата, вдигна я и стисна гърлото й с ръка. Като я държеше така, можеше да я удуши. А в другата си ръка имаше нож.
Кайтай, която яздеше пред Тави, се завъртя наобратно в седлото, настани се удобно, приспособявайки се към ритъма на таурга, а лицето й изразяваше жив интерес.