След като това беше направено, Макс и Дуриас се отпуснаха обратно на пети. После Дуриас се изправи, за миг се загледа в осемфутовия купол и с небрежна прецизност прекара пръсти от горе на долу през дебелата инч твърда скала. Прокара върховете на пръстите си хоризонтално по повърхността и повтори процеса. След това се премести надолу по купола и премина през същия процес, докато накрая не се получи груб отвор, водещ към вътрешността на купола.
Макс се поклони и размаха ръка в елегантен жест.
— Вашият летен дворец ви очаква.
Те си събраха нещата и побързаха да се скрият от дъжда. Това съвсем не беше убежището, на което Тави се надяваше. То предпазваше от вода, но вътре по същество си беше една малка пещера и тя съвсем не беше топла. Поне докато Макс не се намръщи съсредоточено, изплезил от усърдие върха на езика си, и не прилепи пръсти към едната стена на купола.
Под ръцете му проблесна огънче — не яростният бял пламък на бойната магия, а нещо безкрайно по-спокойно, едва забележимо, и след минута-две във вътрешността на купола стана топло като в кухнята на хлебар.
Кайтай измърка доволно и се протегна в цял ръст на пода.
— Обожавам те.
Макс уморено й се усмихна и се свлече на земята.
— Би трябвало да издържи известно време. Ако завесим входа, ще е малко повече.
— Ще се погрижа — каза Дуриас и свали простия си зелен плащ. — Всички трябва да поспим.
— Кайтай — каза Тави.
— Не — отговори тя. — Ще го направя.
Макс погледна от единия към другия.
— За какво говорите?
— Аз ще бъда първият часови — каза Кайтай.
Дуриас ги огледа.
— Мислите ли, че е наистина необходимо? Знам, че сме затворници, но Ларарл даде дума, че тази вечер няма да ни навреди. Когато канимите дадат думата си, те държат на нея.
— Варг има Ловци, които според мен използва, за да заобиколи изискванията на своя кодекс на честта, когато те влизат в конфликт с интересите му — каза Тави. — Досега изглежда Варг ги е използвал, за да защити духа на този кодекс, ако не и буквата му. Но си мисля, че би било много малка стъпка за един майстор на войната — да използва Ловците си, за да заобиколи духа, като същевременно спази буквата, ако разбирате какво имам предвид.
Дуриас се намръщи.
— Не смятате ли, че може би съдите неправилно Ларарл?
— Разбира се, че е възможно — каза Тави. — Но е малко вероятно. Той ни даде дума за примирие за тази вечер, но след това ни заключи на покрива при тези условия и ни остави без подслон, храна и вода. Формално той спазва буквата на думата си. Но не и духа й. Така че ще стоим нащрек.
— Ще застана на пост — каза Кайтай. — Устните ти все още са сини от студа.
Тави се намръщи и погледна тъмната фигура на Макс.
— Сини ли са?
— Не мога да кажа — каза Макс. — Тук е твърде тъмно.
— Виждате ли? — каза Кайтай. — Аз съм единствената тук, достатъчно квалифицирана, за да преценя.
Тя избута плаща на Дуриас настрани и се измъкна от убежището.
Всички останали бяха легионери достатъчно дълго, за да знаят какво да правят по-нататък.
Заспаха за секунди.
Тави се събуди след известно време. Камъните на кулата, върху която лежеше, бяха твърди и неудобни, но болката не беше толкова мъчителна — беше спал не повече от два-три часа. Камъкът беше студен, но, както каза Макс, въздухът в малкото убежище все още беше топъл. В легиона Тави беше имал и по-лоши нощи на открито.
Плащът, покриващ входа на купола, се плъзна встрани и Кайтай се появи в отвора. Тя мълчаливо се прокрадна до Тави, коленичи и го целуна. После му се усмихна сънено и се изпъна на пода.
— Твой ред е.
Тави взе плаща си, изсъхнал след няколкото часа на топло, и го преметна на раменете си, преди да излезе навън под ледения дъжд, примесен със сняг. Той дръпна качулката над главата си и огледа покрива на каменната кула, докато не откри неподвижната фигура на Варг, приклекнала в най-западния край на сградата. Тави тихо се плъзна по мокрия, студен камък, за да спре на няколко метра от Варг така, че да може да го вижда с периферното си зрение, и се загледа в гледката под тях.
Сградата на командния щаб на Ларарл се извисяваше над укрепленията, зад които бушуваше битката с ворда. Доколкото Тави можеше да прецени, битката продължаваше също толкова ожесточено, колкото преди часове. Шуаранците, в своите сини и черни доспехи, се бореха да задържат зъбчатите стени, и въпреки това вордът се придвижваше напред като проблясващ черен прилив.