Отгоре обаче можеха да се видят много повече подробности.
Вордът се беше променил в сравнение с това, което Тави лично беше виждал преди и беше чувал от описания. Някога той срещна само Пазители с много крака — странни, подобни на паяци същества, които охраняваха зеления светещ кроач, особеното вещество, което покриваше цялата земя, където се появяваше вордът. Те бяха приблизително със същия размер като средно големи кучета, тежаха може би по трийсет или четиридесет фунта всеки, ухапванията им бяха отровни и бяха плашещо бързи и пъргави. Но той също беше чел отчетите на своя чичо за воините на ворда, огромни твари, всяко с размерите на бик, прегърбени и приличащи на раци в дебели черупки, с огромни щипци и крила като на бръмбари, които можеха да ги вдигат в небето.
Тези бяха различни.
Всички същества на ворда, които атакуваха укрепленията, бяха покрити със същия хлъзгав на вид черен хитин, имаха същата зловеща ъгловатост на туловищата и същата странна форма на крайниците, но приликата свършваше дотук.
Някои ворди ходеха на два крака, това бяха чудовища с височина над десет фута и с невероятно широки торсове. Те се движеха с бавни, тежки стъпки, вдигаха камъни, които сигурно тежаха над сто фунта, и ги хвърляха по укрепленията с лекотата на хлапе, от скука хвърлящо камъни в езерце. Някои се движеха предимно на четири крака, долните им крайници бяха необичайно дълги и свръхразвити. Те можеха да правят огромни скокове на четиридесет, петдесет или дори шестдесет фута, като огромни, отвратителни жаби или кошмарно увеличени скакалци, хвърляха се върху враговете си и силно ги удряха с покритите си с шипове тела.
Останалите, основната част от атакуващите, имаха мощни рамене и силни ръце, които завършваха не с длани, а със зловещи, подобни на коса куки. Главите им бяха удължени и на пръв поглед без очи, но за сметка на това с чудовищна по размер уста, пълна с извити черни зъби — причудлива смес от вълк и богомолка. Тави с трепет осъзна, че вордът по някакъв начин приема способностите и чертите на врага, с който се сблъсква.
Те донякъде се бяха оформили като каними.
Погледът на Тави се насочи към защитниците на крепостта. Шуаранските воини предпочитаха брадви пред извитите мечове, които обикновено ползваха нарашанските воини на Варг, и те използваха това оръжие срещу хитиновата броня на ворда с опустошителен ефект. Шуаранците действаха съгласувано, в екипи от по двама или трима воини, докато вордът се опитваше да пробие през стените. Един или двама воини обездвижваха атакуващия с копия, снабдени с тежки напречни накрайници, а третият замахваше с брадвата и нанасяше фаталния удар.
Тук-там сред защитниците Тави забеляза черните фигури на жреци, облечени в обичайните си наметала с качулки. Наметалата им обаче не бяха от бледа кожа, каквито Тави беше свикнал да вижда. Вместо това те бяха направени от лъскави черни хитинови плочи. Жреците, осъзна Тави, носеха наметала, изработени от плътта на враговете им. А това означаваше, че бледата кожа на наметалата, в които бяха облечени Сари и жреците на Нараш, беше свалена от…
Тави потрепери.
Докато гледаше, един от жреците бръкна с ноктестата си лапа в кожената торбичка, която висеше отстрани, и когато я извади, тя беше тъмночервена от кръв. После той хвърли капки кръв върху стената, на която няколко представители на ворда тъкмо се качваха, заплашвайки да пробият отбраната. Тави не можеше да чуе канима от позицията си, но видя как жрецът вдигна муцуна към нощното небе и я разтвори в първичен вой.
Последва светкавица, разпръснатите капчици кръв заискриха в златистозелено и внезапно във въздуха се появи облак отровно зелен газ. Газът моментално обгърна фигурите на вордите, телата им се разтваряха с ужасяваща скорост, разпадаха се, тресейки се в конвулсии, веднага щом зеленият облак ги докосна. Жрецът вдигна изцапаната си с кръв ръка и рязко я спусна надолу, сякаш смачква насекомо с книга, и зеленият облак изчезна също толкова рязко зад ръба на стената.
Тави беше виждал някои от хората си убити от същия този ритуал по време на двугодишните си битки с воините от Нараш. Той не съжаляваше за убитите ворди, но се радваше, че не вижда клането, което жрецът току-що беше причинил сред съществата, които са имали нещастието да се окажат в основата на този участък от стената.