Въпреки това тя оплакваше смелите легионери и нещастните холтъри и логиката по никакъв начин не я утешаваше.
Оплакваше ги, но го правеше безмълвно. В следващите часове вордите наводниха позициите около тях, някои от тях минаха съвсем близо до мястото, където тя и съпругът й лежаха скрити от воала и тъканта, направени от фуриите.
Врагът се подготвяше за атака, която щеше да се стовари върху единствената алеранска отбранителна точка, която им се противопоставяше.
Самият Церес.
Четири дни не бе разговаряла със съпруга си.
Това, помисли си Амара, беше най-лошата част от целия план. Речта беше лукс, който не можеха да си позволят, не и когато врагът буквално можеше да се крие под всяло паднало листо. Те можеха да се движат в почти пълна тишина и напълно невидими, но звукът на техните гласове, дори и шепот, щеше да издаде присъствието на алеранци по-сигурно от всичко останало, което биха могли да направят.
Разузнавачите на легионите отдавна бяха разработили доста сложна поредица от жестове, способни да предадат критична информация на терен, но това в никакъв случай не беше заместител на думите. Нямаше жестове от рода на „Не мога да гледам това повече“ или „Някой ще трябва да плати за това“.
За четирите дни, откакто навлязоха в окупираната територия, те бяха открили сцени на множество кланета както на холтъри, така и на легионери, но и на случаи, в които вордите са срещали много по-успешна съпротива. Два пъти се натъкнаха на широки горски площи, където дърветата бяха изгорени до основи, оставяйки само овъглени останки от доспехи на ворди и парчета от дървесни стволове, свидетелство за използването на фурии от рицарите и лордовете на Церес. В други случаи унищожаването беше по-ограничено и прозаично, но не по-малко брутално — групи от отчаяни холтъри, някои от които са били достатъчно надарени да се бият, бяха обединили всичките си способности за призоваване, а смачканите и счупени трупове на ворди стояха на земята сред телата на мъртвите алеранци… На други места лежаха самотни фигури на мъртви ворди, несъмнено унищожени от блуждаещи фурии, които бяха станали диви и неконтролируеми след смъртта на владеещите ги алеранци. А имаше и места, където разправата не е била срещу алеранци, а срещу елени, глигани или други горски животни, унищожени толкова безмилостно и свирепо, сякаш вордът ги е приел за врагове, а не за безобидни диви животни. На някои места дори някои растения бяха системно унищожавани.
Те също така откриха няколко огнища на растеж и разпространение на светещия зелен кроач, като правило под наблюдението на само няколко паякообразни пазители. Каквото и да е това създание, изглежда се хранеше с всички компоненти на Алера. Пазителите сякаш събираха под повърхността на кроача всичко живо и мъртво, както растения, така и животни, с еднакво безразличие. Заставайки на няколко ярда от края на едно такова огнище, Амара си помисли, че всъщност може да чуе как веществото се разпространява, шумолящи листа ту тук, ту там, докато бавно се стича все по-нататък.
Те не смееха да се задържат дълго до кроача. Бързо стана ясно, че районът служи като някаква банка за храна или провизии за врага. Самотен ворд или бързо движещи се групи за миг притичваха до кроача, потапяха глави и челюсти в субстанцията, наподобявайки прасета пред корито, няколко секунди гълтаха зловонната смес под восъчната повърхност, след което отново изчезваха по задачите си.
Отначало Амара се надяваше, че бързането означава отчаяние, но след като това действие се повтори няколко пъти на точно отмерени интервали, стана ясно, че вордът се движи като едно цяло под ръководството на невидим хореограф в мащаб, който тя дори не може да си представи. И въпреки че рядко издаваха звуци и никога не говореха, вордите знаеха накъде да се движат, кога да нанесат удар, къде да отидат, за да намерят храна, къде да подсилят слабите места. Комуникацията и дисциплината в легионите изглеждаха незрели и детски в сравнение с техните.
Това беше безумие, чисто безумие, тук в Церес, в самата долина Амарант, отдавна овладяна, спокойна, тъй скъпа, в сърцето на Империята. Въпреки това нейна отговорност беше да види всичко това и да го запомни, което и правеше. Тя наблюдаваше и записваше всичко, което виждаше, и сравняваше записките си с тези на Бърнард, за да се увери, че не пропуска нищо от това, което е забелязал съпругът й, както и обратното.