Граждани.
Вордската кралица беше придружена от собствените си граждани.
Докато Амара се взираше ужасена, тя забеляза как на заден план прелетяха няколко ворда, оформени като рицари Аери. Всеки от тях носеше безжизненото тяло на победен рицар Аери или гражданин. И макар някои от тях да бяха явно ранени, никой очевидно не беше мъртъв и Амара с болка в сърцето си осъзна, че те са пленени.
Вордът щеше да ги добави към арсенала си, точно както имаха граждани около кралицата си.
Още една фигура се носеше на въздушен поток вътре в сферата на вордската кралица.
Отначало Амара си помисли, че фигурата е гола. После осъзна, че тази красива жена също е покрита с тъмна хитинова броня, прилепнала върху нея като втора кожа. Тъмната й дълга коса се развяваше диво зад нея, докато летеше, стискаше тънък меч от алеранска стомана в ръката си. Кожата й беше бледа, изражението й — студено и уверено. На гърдите на жената почиваше… нещо, лъскава бучка с размерите на двата юмрука на Амара. Амара се взря за няколко секунди, преди да разбере, че това нещо е живо, приличаше на някакъв вид смучещо насекомо или кърлеж, главата му беше под кожата на жената.
Инвидия Акватайн замахна с меча си встрани, изтръсквайки кръвта на покойния Върховен лорд Родес.
Светлината на зелената сфера избледня, оставяйки Амара и Бърнард в тъмнината.
Глава 20
Ерен стоеше на върха на най-високата кула на цитаделата на Церес и наблюдаваше как Върховен лорд Родес пада и битката се обръща срещу алеранците. Роговете трескаво свиреха отстъпление и рицарите Аери и гражданите се носеха обратно към града на ревящи потоци вятър.
— Вашето мнение, курсор? — измърмори Първият лорд.
Ерен преглътна.
— Честно казано, сър, мисля, че в момента съм прекалено ужасен, за да ви предложа полезно мнение.
— Разбирам — каза Гай с леко неодобрение в гласа. — Когато си възвърнете контрола над себе си, ще ви бъда признателен, ако ме уведомите.
— Да, сър.
Първият лорд сложи ръце зад гърба си и закрачи напред-назад покрай бойниците на върха на кулата, стъпките му бяха премерени, изражението — замислено.
Отстрани, на трийсет фута разстояние и само на десет или дванадесет ярда над тях прелетя двойка рицари Аери, носещи ранен другар помежду си. Младият мъж крещеше в агония, нагръдникът му беше във вдлъбнатини, обграждащи хоризонтален разрез, от който се стичаше алена кръв. Гай хвърли поглед на преминаващото трио, след това погледът му се насочи към битката, или по-скоро това изглеждаше не толкова като битка, колкото като пълен разгром, помисли си Ерен, продължавайки да крачи.
— Курсор — каза Гай, — освободете покрива, ако обичате.
— Сър?
Гай спря и се втренчи в Ерен, едната му вежда се изви подчертано недоволно.
— Както желаете, сър — бързо каза Ерен и с припрени стъпки се насочи към стъпалата, отвеждащи от покрива на кулата.
Той слезе надолу и възстанови дишането си, след което пристъпи към обичайния си успокояващ ритуал за проверка на ножовете си. Това му помогна да се отърве от образа на битката и да подреди мислите си.
Преобладаващата сред тях беше мисълта, че наистина прекалено много вордски рицари се придвижват към града. Ерен предположи, че те ще бъдат не по-малко смъртоносни и ужасяващи при придвижването си през залите на Церес, отколкото в небесата над тях. Не изпитваше никакво желание да проверява колко точно е предположението му.
Не, Ерен не се страхуваше от битката сама по себе си. Да, мисълта и акта от истинска смъртоносна битка го ужасяваше еднакво. Те трябва да ужасяват всеки, който не е идиот или луд. И макар да знаеше, че е добре обучен и много по-способен, отколкото някой би предположил на пръв поглед, той също така добре познаваше предела на своите възможности и макар да не беше нито идиот, нито луд, като цяло предпочиташе идеята да избягва пряко стълкновение…
В такъв случай изглеждаше разумно да напусне града. Смяташе се, че вордските рицари не могат да съперничат на алеранските по отношение на скоростта, с изключение на къси разстояния. Със сигурност Първият лорд в най-скоро време ще извика своя паланкин и те ще се оттеглят към следващата укрепена позиция. В момента не можеше да си спомни името на тази позиция — голям град, на около петдесет мили североизточно по пътя, водещ към Алера Империя.
„Те всички водят към Алера Империя, умнико“ — каза си Ерен. Той прибра последния си нож, поклати глава и изведнъж осъзна от какво в момента се нуждаят повече от всичко друго. Беше очевидно и Първият лорд вероятно вече също го беше осъзнал, но поне мозъкът на Ерен отново работеше. Той се обърна, за да се върне обратно нагоре по стълбите и спря, когато чу гласове на покрива на кулата.