— … до точката — тихо казваше мекият баритон на Гай. — Трябва да се направи.
Женски глас, който Ерен никога не беше чувал преди, му отговори:
— Ще има трайни последици.
— По-лошо от нестабилността, която вече съществува, и каквото друго ще се добави към нея, ако не направите това, което искам?
— Това зависи от гледната точка, дете — развеселено отговори женският глас.
Ерен примигна. Дете? Дете? Кой би могъл да говори така с Първия лорд?
Гай отговори с крива усмивка в гласа:
— Погледни от моята.
— Ммм — промърмори тя замислено. — Някои от вашите хора са сред тях.
— Въпреки това.
— Нямам предпочитания — каза тя. — Не по мое желание. Макар да признавам, че съм доста… свикнала с теб и с подобните ти, дете.
— Не искам никакви изключения — отговори Гай. — Само подходящи условия.
Тя се засмя, леко насмешливо.
— Ти, дете? Стремиш се да победиш? Със сигурност не.
— Времето ме притиска — каза Гай с любезен тон, но в него се усещаше скрита настойчивост.
— При теб и подобните ти рядко се случва по друг начин — тя замълча за момент, след което каза: — Напълно възможно е никога повече да не разговаряме.
— Изказах желанията си.
— Баща ти… как се казва в такива случаи?
— Ще се обърне в гроба — подсказа Гай.
— Да. Напълно възможно е нещо подобно.
— Но ще им отдадеш ли почести?
Ерен отново примигна — не толкова заради думите, които Първият лорд използва, колкото заради интонацията му.
Това беше въпрос. Не заповед.
На кого Първият лорд би могъл да говори по този начин?
— Това никога досега не е правено по този начин. Но предполагам, че може.
Гласът на Първия лорд съвсем се понижи и в него прозвуча облекчение.
— Благодаря ти.
— Благодарност? — попита жената с тих и развеселен тон. — Накъде върви светът?
Ерен, изгарящ от любопитство, направи последните няколко стъпки и отвори вратата възможно най-тихо, като се оглеждаше.
Гай стоеше там, където беше преди. Срещу него стоеше жена с неговия ръст. Кожата й беше тъмен бронз, косата й сребриста, изпъстрена с редки алени и златни нишки, въпреки че лицето й беше по-младо от това на Ерен, решително и красиво по начин, който никога досега не беше виждал. Носеше семпла рокля и шал от нещо, което той първоначално взе за обикновен плат, но когато погледна отново, ужасено осъзна, че всички дрехи са от непрозрачна сива мъгла, гъста и завихрена като буреносен облак, но запазваща твърда форма, сякаш е плат.
Изведнъж жената рязко обърна глава, а погледът й се насочи към него. Очите й бяха златни. Докато Ерен я гледаше, те промениха цвета си до сребърни — като истинско сребро, а не просто сиво — и след миг станаха небесносини, после зелени и оградени като майсторски изрязан изумруд, а после тъмни и блестящи като обсидиан.
Гай също се обърна и жената внезапно изчезна. Нямаше никакво трептене на воал, нямаше размазване на движението, както при призоваване на фурия за ускоряване, нищо. В един миг тя стоеше, гледаше спокойно Ерен, а в следващия просто… изчезна.
Което очевидно беше невъзможно.
— Курсор — каза Гай и кимна спокойно. — Нещо за докладване?
— Сър? — Ерен примигна и се съвзе. — А, да, сър. Извинете, не исках да ви прекъсвам.
Гай вдигна вежди и попита, подчертавайки думата:
— Прекъсвам?
— Вашият разговор…
Гай присви очи.
— Разговор?
Ерен се прокашля.
— Мислех си, сър, че вордските рицари зависят от крилата си, за да летят. Като птици. Птиците зависят от използването на въздуха. Те не могат да летят при буря.
— И аз си помислих същото — отговори Гай с одобрително кимване. — Какво друго?
— Бих препоръчал също така периодично да разрушавате пътя зад нас, когато се оттегляме. На всяка миля или нещо подобно би трябвало да гарантира, че врагът няма да може да го използва.
Гай се намръщи, но кимна.
— Да. Предполагам, че така ще е най-добре.
Студен вятър внезапно удари кулата от север, леден взрив, който се почувства така, сякаш е тръгнал от Защитната стена и е стигнал до Церес, без да пресича пространството, което ги разделя. Първият лорд се обърна към вятъра и за миг затвори очи, протягайки ръка с разтворени пръсти. Ерен го видя да мърмори нещо под носа си, след което кимна веднъж. Ерен отиде до ръба на кулата до Първия лорд и видя как вятърът пресича града отдолу и се понася по полетата зад него. Почти веднага мъгла започна да се издига от потоци и езера.