Дърветата се разклатиха и разтресоха. Снегът от клоните и листата се посипа на земята. Те отново се разклатиха и в полезрението им се появи масивно същество, избутващо по-малките вечнозелени растения настрани без видими усилия. Гаргантът беше огромен дори за своята порода — голям звяр с тъмна козина, с бивни, дебели като предмишницата на Исана и стърчащи от долната му челюст. Големият звяр беше по-силен от десет бика и Исана беше запозната с чистата, поразителна физическа сила на гарганта, както и с ездача на гърба му.
Той беше марат, един от бледокожите варвари, които живееха на изток от Исанахолт в Калдерон. Подобно на звяра, който яздеше, той беше едър за рода си, почти толкова висок, колкото братът на Исана, и дори по-мускулест. Бялата му коса беше завързана с лента червен плат, а туниката без ръкави от същия цвят, отворена отпред, едва успяваше да обгърне гърдите и раменете му, без да се сцепи. Въпреки снега и студа, с изключение на туниката и панталоните от еленска кожа, той не носеше нищо — нито наметало, нито обувки, нито качулка, с изключение на тояга с дълга дръжка в дясната си ръка.
Изглеждаше се чувстваше доста комфортно на студа и вдигна ръка за поздрав към алеранците, докато гаргантът му продължаваше да се движи през снега към малкия хълм.
— Маратския посредник? — попита Ария.
— Дорога — извика Исана.
Маратът вдигна ръка.
— Добро утро — прогърмя в отговор.
Той хвана плетената кожена връв, която висеше от седлото, покриващо гърба на гарганта, и се плъзна на земята леко като момче, слизащо от ябълково дърво.
— Исана и Белязано лице — каза той и кимна на Исана и Арарис.
Погледна пак Арарис и каза:
— Подстригал си се. Изглеждаш различно.
Арарис склони глава.
— Да, донякъде. Но не много.
Дорога кимна сериозно и за миг погледна Ария.
— Това е някой, когото не познавам.
Исана усети как Ария се напрегна, когато отговори с леден глас.
— По-големият ми брат беше убит в Първата битка при Калдерон. Той загина, защитавайки Гай Септимус от такива като теб.
Исана едва сподави възмутеното си възклицание и се обърна към Ария.
— Дорога е приятел…
Дорога вдигна ръка, неволно прекъсвайки Исана. Той погледна Ария безизразно.
— Баща ми, тримата ми братя, половин дузина братовчеди, майка ми, двете й сестри и най-близкият ми приятел загинаха там — отговори той с равен глас. — Всички сме загубили някого в битката на Полето на глупаците, лейди с леден глас.
— Значи да забравим всичко — изплю Ария. — Това ли предлагаш?
— Няма смисъл да се отварят стари рани.
Той застана пред Ария, чиито очи бяха на едно ниво с неговите, и срещна погледа й. Гласът му прозвуча тихо, тонът му беше спокоен, уравновесен и не на последно място, неотстъпчив.
— Тази битка приключи преди повече от двадесет години. Днес битката се води далеч на юг, където много добри алеранци, собственият ви съпруг е сред тях, в момента се сражават срещу ворда. В случай, че сте забравили, нашата цел тук е да сключим мир.
Очите на Дорога проблеснаха и въпреки че изражението му и за миг не се промени, огромният, покрит с гъста козина гаргант зад него изведнъж издаде предупредителен рев, от който снежинките се вдигнаха от покритата със сняг земя около тях.
— Оставете миналото в покой, алеранке.
Върховна лейди Плацида присви очи и Исана ясно усети напрежението и гнева й. Тя затаи дъх, без да смее да добави нищо към и без това напрегнатата ситуация. Едва ли можеше да си представи, че преговорите ще минат гладко, ако Ария изпепели посредника им — или, предположи тя, ако огромният марат, чийто нос беше само на няколко инча от лейди Плацида, скърши тънката й шия. Исана със закъснение осъзна, че докато произнасяше тези думи, Дорога целенасочено беше скъсил дистанцията, за да е твърде близо и да попречи на Ария да го порази с дългия дуелен меч, който носеше на бедрото си, ако се опита да го изтегли. Маратът не беше глупак.
Ръката на Ария помръдна към дръжката на острието, после тя бавно прокара двете си ръце по бедрата, изглаждайки роклята си. Тя кимна рязко на Дорога, отстъпвайки му безмълвно, след което се обърна, отдалечи се няколко крачки назад и застана с лице към Защитната стена.