Жените, които стояха в коридора, я изучаваха сякаш бе някоя буболечка. Ели въздъхна, вече бе свикнала. Те трудно се доверяваха на външни хора.
— Ще бъда на третия етаж, когато се върна от събранието, на което трябва да присъствам. Номерът на стаята ми е закрепен на стената до асансьора. Искате ли да ме питате нещо, преди да тръгна?
Четирите жени мълчаха. Най-високата се обърна и влезе в стаята, която й бе показала. Останалите я последваха и Ели остана сама в коридора. Никоя не искаше да има нищо общо с нея, но тя се надяваше с времето нещата да се променят.
Погледна надолу към маратонките си за тичане, черните памучни панталони и светлосинята си тениска. Косата й беше вързана на опашка. Знаеше, че трябва да се преоблече в нещо по-представително, но един поглед към часовника на китката й я увери, че няма да успее. Трябваше да тича, за да стигне навреме. Спусна се по стълбите.
Главният офис бе разположен почти в началото на Хоумленд. За всяко общежитие и сграда бяха определени по няколко колички за голф. Ели паркира своята на паркинга пред сградата и изключи двигателя. Погледна часовника, тихо проклинайки, беше сигурна, че ще закъснее. Коуди не й бе съобщил точното време, но двадесет минути вече бяха минали. Втурна се към двойните врати на входа. Намали, когато видя въоръжения охранител. Не го познаваше още.
— Здравейте. Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Коуди Паркс ми каза, че има събрание, на което трябва да присъствам.
Мъжът се напрегна и посегна към оръжието си, докато я гледаше. Ели бавно бръкна в предния джоб на панталоните си и извади картата за достъп, която не само отваряше вратите, но и имаше снимка, за да я идентифицира като служител. Пристъпи по-близо и я вдигна.
Охраната я взе, проучи я внимателно, след което я върна обратно.
— Влезте вътре, конферентната зала е наляво. Позната ли ви е обстановката, госпожо Брауер?
— Да, благодаря.
Ели заобиколи мъжа и влезе в сградата. Забърза надолу по коридора и се насочи към двойните врати, пред които нямаше поставена охрана. Сграбчи бравата, отвори вратата и влезе вътре.
Тъмнината в залата я изненада. Осветлението на тавана беше изгасено и само слаба светлина се процеждаше от лампите по стените. Не виждаше много добре, но шепотът, който се чуваше от приглушените гласове, я увери, че помещението беше пълно с хора.
В същия миг двама от бодигардовете се обърнаха и посегнаха към оръжията си. Тя посрещна стреснатите им лица с усмивка. Ръцете й се вдигнаха във въздуха, за да покаже, че не държи нищо, с което да ги заплашва. В залата настъпи тишина. Не смееше да се огледа.
— Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Идвам с мир.
Никой не се засмя на опита й да се пошегува. Единият от мъжете задържа дланта си върху оръжието, докато другият се приближи и взе картата от ръката й. Ели не смееше да мръдне, докато я проверяваха.
— Седнете. Закъснявате — каза мъжът, кимна и върна пропуска й.
Ели го взе и го прибра обратно в джоба си. Трябваше да заобиколи мъжа, след като беше решил да блокира пътя й. Подмина го и погледна към хората в залата.
Дарън Артино, шеф на охраната в Хоумленд и директор Борис също присъстваха. Директорът се намръщи, докато тя скъсяваше разстоянието между тях. Трепна, когато го видя да оглежда дрехите й, явно не одобряваше видяното.
— Нямах време да се преоблека — обясни Ели. — Пристигнаха още четири жени и ми бяха необходими двадесет минути, за да ги настаня и да стигна до тук. Никой не ме предупреди предварително, че ще дойдат.
Напрегнатите линии около устата на директора се поотпуснаха.
— Добре, Ели. Но следващия път се облечи подходящо. Изглеждаш така, сякаш си излязла от фитнеса.
— Почти — призна тя. — Може ли да включим осветлението? В залата е доста мрачно.
— Не — въздъхна директор Борис. — Някои от членовете на съвета предпочитат да е тъмно.
Ели разбра веднага. Казаха й, че някои от оцелелите са били държани в продължение на години в тъмни килии и сега са чувствителни към светлината. Беше обзавела някои от апартаментите в общежитието, специално за такива случаи, дори бе купила слънчеви очила, за да могат да се движат свободно в сградата и бе поставила кибрити във всяка стая. За да бъде добра в работата си, прекарваше много време в разсъждения от какво биха имали нужда Новите видове — нещо, което се бе превърнало за нея в натрапчива идея.