Той се отблъсна от вратата и пристъпи към нея.
— Не си ли чула за последните нападки срещу нас? Страхуват се, че ще започнем да се срещаме с човешките същества? Какво мислиш по този въпрос?
— Не разбра ли, когато казах, че според мен сте точно като хората? Имате същите права да се срещате и да бъдете с някой, каквито имам и аз.
Той кимна.
— Ще се съгласиш ли да се срещаш с един от моите мъже? Слейд е доста впечатлен от теб.
Слейд? Ели примигна, спомняйки си за мъжа, който й спаси задника при портата. Изненада се, че е привлечен от нея.
— Не го познавам. — Не можеше да измисли нищо друго, което да каже.
— Срещна го тази сутрин.
— Добре, знам кой е той, но лично не го познавам. Не знам дали ще ми хареса да прекарам известно време с него, или не. — Наблюдаваше Фюри достатъчно отблизо, за да забележи гнева му. Не, не успяваше да разбере този мъж. — Предполагам, че бих могла. Не виждам защо не. Не съм мислила по този въпрос.
— Нашите видове не са съвсем съвместими. — Фюри направи още една крачка към нея.
Ели отстъпи назад. Той продължи да пристъпва, а тя — да отстъпва. Почувства се така, сякаш я преследва. От него се излъчваше гняв, който я караше да мисли, че идването й в дома му, бе грешка. Още ли е ядосан за това, което стана в лабораторията за тестване? Още ли иска да ме накаже? Ели му бе простила, а той влоши нещата. Тя не го ужасяваше и не го бе душила, нито го бе отвлякла от парка, за да го завърже за леглото.
— Защо ме притискаш към стената? — Погледна назад, оставаха й още няколко крачки и нямаше накъде повече да отстъпва. Вдигна очи отново към Фюри. — Ще спреш ли? Започваш да ме плашиш.
— Щеше ли да се страхуваш от мен, ако бях Дарън Антонио, или друг мъж? Човек?
Тя се намръщи.
— Ако някой ми е ядосан и се приближава към мен — да, ще се изплаша. Би ли спрял, ако обичаш?
— Забелязах, че не отрече, когато казах, че видовете ни са несъвместими — продължи напред той.
Младата жена направи още една крачка и се удари в стената. Нямаше къде да отстъпва повече.
— Какво искаш да кажа? Не знам какво друго бих могла да сторя. Знам, че по-голямата част от ДНК-то в кръвта ти е човешка, не разбирам значението на въпроса ти. И двамата сме хора.
— Прекарах по-голяма част от живота си в лаборатория. — Постави ръце на стената, обграждайки Ели от двете страни. Прикова я между гърдите си и стената, без да я докосва.
— Предполагам. — Не можеше да отмести поглед от привлекателното му лице, толкова близо до нейното. Вдиша уникалната му мъжка миризма, като се стараеше да не го докосва.
— С нас постоянно извършваха тестове и експерименти — изръмжа той. — Все още изучаваме телата си и какво са ни причинили, дори не сме достатъчно хора, за да изпаднем в заблуда, че можем наистина да бъдем такива. Притежаваме прекалено много отличителни черти, характерни за животните. Можеш да забележиш някои от тях по лицата ни, но също така има вътрешни, които се пренасят чрез ДНК-то. Страхувам се, че ако узнаеш колко малко човешко има в мен, ще се ужасиш. — Спря за момент. — Повечето хора биха се изплашили, щом осъзнаят какво крием, с надеждата да заживеем съвместно. Искаме да живеем в мир, надяваме се да ни приемат, а групите, които се събират отпред да протестират, да ни оставят на мира.
Ели го погледна с любопитство.
— Какви отличителни белези на животно имаш в себе си? — Във всеки случай, не е ръмженето. Често го прави или може би си го позволява само към мен.
Той се поколеба.
— Просто не съм напълно човек. Няма да изпадам в подробности. Различаваме се от хората. Нямаме родители, но дори и да имахме, никога нямаше да ги видим. Тези файлове не бяха възстановени, което ни навежда на мисълта, че са унищожени. Детството ни бе доста различно. Така че общото между нас е много малко.
— Какво бе детството ти?
— Спомням си, че бях изплашен и заключен — стисна челюсти той. — Тъмнината, която ме ужасяваше, и след това болката. Те ме събличаха и забиваха всички онези проклети игли. Спомням си — изсъска, — че болката и ужасът бяха единствената ми компания.
Сълзи изпълниха очите на Ели. Без да се замисля сложи ръка на рамото му.
— Толкова съжалявам. — Искаше да го успокои.
Младият мъж затвори очи, пое си няколко пъти дълбоко въздух и след това ги отвори отново.
— Те ме промениха. Спомням си шока, когато млечните ми зъби паднаха и на тяхно място се повиха нови — по-дълги и по-остри. Нямах огледало, но можех да почувствам разликата. Усещах лицето си, знаех, че не приличам на техниците или докторите. До времето, когато стигнах пубертета, вече бях развил мускулатура, защото те ме тъпчеха с медикаменти, за да променят тялото ми. Знаех, че нещо не е наред, тялото ми се променяше, а те не спираха да ми дават лекарства, в стремежа си да ускорят процеса.