Боря Борчук, украинецът касапин, започна да изпълва съзнанието ми като бавно надуваща се фигура на гумения човек от реклама на „Мишлен“, а под мен бутилките подрънкваха с подигравателна насмешка. В това нещо се криеше някакво значение, само трябваше да се напрегна и да го намеря.
Раздвижена от леко поклащане на корпуса, водата довлече още половин дузина бутилки под койката, дрънкащи весело във възхвала на глупостта. Защото именно тогава осъзнах глупостта си. Дебелият, тромав Боря Борчук не беше търсеният от нас човек. Седмото ми чувство отхвърляше тази версия още от момента, в който намерих Наталия мъртва, но сега вече бях убеден.
Някъде в пространството имаше друг мъж, подтикнат към ужасните си деяния от мотиви много по-различни от примитивния необуздан нагон на Боря. По-хитър, не толкова елементарен за разгадаване мъж — типичен Скорпион.
Това беше единственият възможен вариант. В нощта на отвличането им Наталия и Джоун бяха превозвали нелегално деца до норвежката граница. Твърде невероятно беше тайната дейност на Наталия през онази нощ да не е свързана със смъртта й. В такъв случай какво бе станало с децата? Защо не ги намерихме измръзнали при кръстовище 33? Някой съучастник ги е откарал някъде. С камката на Наталия. А украинецът касапин категорично не беше човек, способен да осъществи всичко това за двадесет и четири часа. Ерго… похитителят не беше Боря Борчук.
Ново олюляване на лодката стана причина бърза вълна да мине под мен. Бутилките се разпръснаха и после стремглаво се събраха със залпов, ясен звън. Разбиха се и парчетата стъкло бавно започнаха да потъват към тъмното дъно. Внезапно ме обзе влудяващо и неустоимо желание да изляза, да се върна в града.
Какво ли бе видял пилотът на хеликоптера? Навярно отломки. Но дали бе успял да различи силуета на ятата на десет или двадесет метра дълбочина? Или пък просто бе прелетял над езерото, както е правил десетки или стотици пъти преди това?
Чаках. Измина час, после втори, без да се чуе бучене над мен. Не бях заспал, но се бях пренесъл в свят от мъгляви полусънища: виждах как двама водолази от военноморската база в Североморск ме изтеглят, как ме завиват в топли червени одеяла и ме изпращат с хеликоптер в болницата, а там сестрите си шушукат с възхищение и удивление, че съм оцелял.
Полусънищата се разсеяха с възобновяването на надеждите ми, когато чух наново бученето над мен. Изчаках заслушан и този път ми се стори, че няма да ме подмине. Беше толкова ниско, че чувах дори плющенето на витлото му. После яхтата започна да се люлее, което накара водата да се плиска от едната до другата страна на каютата. Секунди по-късно се чу острото стържене на бургия, забиваща се в дървената обшивка някъде над главата ми. Включих фенера и го насочих към приблизителното място на дупченето. Баща ми беше облицовал стената на каютата (преди обръщането имам предвид) с ламперия от тънки борови дъски. Бормашината изсвистя пронизително. В светлинния сноп на фенера се разхвърчаха трици. Протегнах длан да хвана част от тях. Това беше първият ми осезаем контакт с външния свят.
Бормашината замлъкна. Чу се удар на чук по метал, вероятно върху главата на секач. Сглобката между две от дъските се разтвори. Вътре не нахлу вода. Вместо това острието на секача разшири дупката и сноп дневна светлина ме заслепи. Толкова се стреснах, че изкрещях. Но трябва да си призная, че причината беше и удивлението ми. Ръката, която стискаше длетото, беше украсена с пръстени и с добър маникюр. Пръстите бяха дълги, тънки и безспорно с цвят на шоколад.
32.
Държах ръката й и не я пусках. От мястото си на койката не можех да видя лицето й. Но нямах намерение да се лиша от тази длан, от китката и крехката ръка над нея. Беше момент на избавление. Момент за съдбовно решение. Размислих няколко секунди. „Заричам се, че Константин Вадим повече няма да вкуси алкохол“, промълвих към крехката длан с шоколадов цвят, която стисках.
Чух гласа й:
— Константин, чуваш ли ме?
Изграчих нещо в отговор.
— Добре ли се чувстваш? Да нямаш нещо счупено?