Не бях забравил, помнех убедеността си, че е Лука Руп, помнех даже, че тази версия ме удовлетворяваше. Той се вписваше много по-добре от жалкия украински касапин. Но помнех и срама, който изпитах после.
Когато свърших с преобличането, аз се изправих — нестабилен, но без наранявания — и се отправих към стаята на Дронски в дъното на коридора.
С повдигнати на петдесет сантиметра над леглото и шинирани крака той се усмихна стеснително и приглади с длан четинестата си коса. Медицинските прегледи бяха установили само пукнати кости. Беше се отървал от ледената прегръдка без други поражения. Почувствах огромно облекчение. Не беше много словоохотлив на тази тема.
Седнах на ръба на леглото и казах:
— Спомням си смътно, че се държа много геройски.
Той кимна сериозно:
— Това не е въпрос на избор, шефе. Запечатано е в гените. И. С. Дронски. Герой.
Посочих шините.
— Е, поне тези крака ще ти попречат за известно време да вършиш нови геройства. Кога те връщат в Москва?
Гъстите му вежди леко помръднаха.
— Оставам да работя по случая, шефе. Ще ми осигурят телефон, факс и няколко помощници за обработка на материалите. Можеш да ми съобщаваш разкритията си всяка нощ.
— Чакай малко. Ирина и децата ти са в Москва. Не те разбирам. Само след няколко часа можеш да си в болница „Пастернак“, само на една пресечка от тях.
— Ирина се съгласи, че за момента няма проблем да остана тук, шефе.
Когато в гласа на Дронски прозвучи тази решителност, разбираш, че вече е взел решението. Поговорихме си още малко, но не конкретно за смъртта на Наталия. Отбягвахме темата. Намерих известна утеха в обстоятелството, че беше силно потресен. Това ни сближи още повече. Беше се погрижил за всички подробности, за които в онази нощ, преди да замина за езерото, дори не можех да си помисля. Сигурно не е изненада за вас, че не бих понесъл мисълта за аутопсия, за налудничавия поглед на Лени… Да не говорим за погребение. Сбогувах се с нея в котелното на „Лермонтов“ и заминах към езерото.
— Сигурно ще искаш да знаеш… — каза Дронски. — Взех пепелта й, шефе, и я разпръснах.
Поех дълбоко дъх, за да се почувствам по-сигурен, и попитах:
— Къде?
Забави се дълго, преди да ми отговори с високо вдигнати вежди, от което цялото му чело до косата стана в бръчки:
— Просто я разпръснах, шефе. Над реката. Без да избирам конкретно и специално място.
Замислих се над това. Всичко изглеждаше толкова нереално и неподлежащо на приемане или отхвърляне. Но вярвах, че Дронски е постъпил така, както е трябвало да постъпя аз. И казах това, което беше в ума ми:
— Направил си точно каквото трябва, Иля. Така е най-добре.
Площад „Лермонтов“ беше неузнаваем. На всяко възможно място имаше залепени предизборни плакати. Многоцветни знамена и транспаранти се вееха и правеха пируети под студената милувка на вятъра. Единият от кандидатите бе избрал за мотив на кампанията си песента на Франк Синатра „Така както аз исках“, която високоговорителите по стените повтаряха непрекъснато. Ако не друго, изборите поне внесоха малко колорит в нашия сив и инертен град.
Седнала зад волана на една кола, Аби ме очакваше на служебния паркинг за началниците, докато слизах по стълбите пред входа на „Лермонтов“. Седнах до нея на предната седалка.
Погледна през предното стъкло и после се обърна бавно към мен:
— В какво настроение си?
Поклатих глава вместо отговор.
— Искаш ли да си поговорим за Наталия? — попита тя.
— Не…
Тя присви устни:
— Практиката сочи поуката, че не бива да затваряме подобни неща в бутилки с духове.
— Ти на това мнение ли си?
— Такова е моето мнение, Константин. Обаче постъпвам също като теб. Когато почина съпругът ми, аз затапих здраво гърлото на бутилката.
Кимнах, доколкото си спомням, със симпатия. За първи път споменаваше нещо за мъж, но точно в този момент не бях в състояние да мисля за съпруга на тази жена и за загубата й някъде от другата страна на света в някой американски град, в който никога нямаше да отида. Не че имах нещо против това и че не бих й съчувствал, но тук, в предния двор на „Лермонтов“, просто не ми беше по силите.
— Доста неща съм пропуснал и ще трябва да се запозная първо с тях — казах аз.
— Не е ли по-добре преди това да излезеш в отпуск за известно време?
— Не.
— Ясно. — Извърна се с цялото си тяло почти напряко на седалката. — Смяташ ли, че си във форма да изтърпиш кратко резюме на ситуацията?