— Не ти ли изглеждам във форма?
Тя се усмихна.
— С този ленен костюм приличаш по-скоро на излизащ от изпит студент в Лосанджелиския юридически университет, Константин. Не е зле да извикам снимачен екип, преди да умреш от измръзване.
Поклатих глава и отвърнах:
— Правилно си избрала костюма. Време е да оставим зимата зад гърба си.
Тя ме изгледа, после се обърна към отъпкания почернял сняг по периферията на паркинга и повдигна вежди, виждайки, че говоря сериозно. Запали мотора, излезе на площад „Лермонтов“ и подкара по пътя към Манастира.
— Проверихме посочената от Лука следа. Пински отиде с един взвод при старите кораби и опита да намери дезертьорите, за които разказа Лука, но там никой не иска да говори. Бедата е в това, че не разполагаме с нищо, с което да ги притиснем. Лука е стоял в микробуса и не може да разпознае никой от тях.
Кимнах. Не бях очаквал друго.
Продължихме известно време пътуването мълчаливо. Едно нещо постоянно ме човъркаше отвътре и не се сдържах да попитам, извръщайки се на седалката:
— Какво стана с мъжа ти?
— Разрешава ти се само един въпрос.
— Добре — отвърнах бавно. — Това е. Какво се случи?
Тя пое дълбоко дъх и отговори доста забързано:
— Работеше в отдела за борба с наркотиците в Кливлънд, Охайо. Една неделя, сутринта, щеше да води сина ни на събрание в библиотеката. Там децата разговарят за последните книги, които са прочели. — Замълча за момент. — Разбираш ли, тези неща просто не се случват така. Има нещо като негласно споразумение, че семейството на полицая не влиза в играта. Може би изобщо не са забелязали Джеки в колата.
— По-нататък? — Стомахът ми се свиваше. Защо поисках да ми разкаже това?
— При потеглянето от къщи стреляха с картечница по колата на мъжа ми. С голям калибър и всеки пети патрон е бил трасиращ. Волвото се взриви. — Отново прекъсна. — Джеки изхвръкна на пет-шест метра. Вероятно са го хванали добри духове или феи при падането. Това е. Не отговарям на повече въпроси.
Чувствах се като зашеметен след удар в тила.
— Синът ти… е останал невредим?
— Слава богу.
— На колко години е?
— Пет. Гледа го баба му. Свърши времето за задаване на въпроси, Константин.
— Само още един. — Струваше ми се важно да знам, да мога да си изградя някаква визуална представа… — Мъжът ти… бял ли беше?
Тя се надигна на седалката и попита гневно, обръщайки се към мен:
— Какво значение има това, дявол да го вземе?
— Не знам — измърморих, отдръпвайки се, за да се предпазя от яростта й. — Дори не знам защо те попитах. Може би дълбоко в душите си всички сме расисти. Всички руснаци.
Известно време седяхме като разделени със стъклена стена. После тя се пресегна и стисна силно китката ми за секунда, както бе направила, докато бягахме от предизборната демонстрация на площад „Обединение“.
— Забрави за това — каза тя. — Какви ли не щуротии минават през главата на човек. Понякога даже ги казва.
34.
Влязохме в Манастира и тръгнахме през оживеното фоайе. Консулът Майлс Бриджър слизаше по стълбите с жена си, англичанката Айзъбел. Още със слизането се запътиха към мен. По физиономиите, които направиха, разбрах, че ще започнат да ми говорят нещо за смъртта на Наталия. Разбрах също, че няма начин да ги подмина, без да ги слушам, както бях постъпил с Аби.
Спряха се пред мен. Айзъбел се усмихна с добре познатата характерна усмивка, със здраво стиснати устни и бръчки около присвитите клепачи. Протегна ръце и ме придърпа към себе си.
— Бедничкият ми — прошепна тя. Не забравяйте, че е англичанка. Трябва да разберете, че изобщо не беше толкова неискрена, колкото изглеждаше. Всъщност беше си съвсем искрена.
Когато Айзъбел се отдръпна, Майлс Бриджър сложи ръка на рамото ми.
— Изпитно е да ти казвам колко съжалявам — промълви той.
— Напълно.
— Разчитай на Аби. Тя ще намери престъпника. Има много висока репутация.
Знаех, че го изрече с добро чувство, и се опитах да отвърна със същото. Но тази висока и добре облечена двойка имаше някакво хладно излъчване, което караше дори спонтанни, приятелски жестове като ръката на рамото ми да изглеждат дипломатически или заучени. Когато си тръгнаха, Аби повдигна леко рамене, сякаш за да се извини, и тръгна към стълбите.
— Искам да те питам нещо — казах аз, — преди да се качим в кабинета. Взехте ли официални показания от Лука Руп, докато ме нямаше?
— Призовах го в същия ден, когато ти замина за езерото.
— Добре ли е? — попитах боязливо.
— Няма счупени кокали. И което е удивително, няма намерение да те съди за физическо насилие. Но в Русия май не се прави така.