— Лъже. На Фетисова това й е втората природа.
— Забелязвам, че си силно впечатлен от нея.
— Беше ми шефка две години в тукашния университет. Като председател на Студентския съюз. Всички виждахме, че от нея няма да излезе нищо добро. Никой не се изненада, когато постъпи на работа в лагерите.
През следващите няколко секунди и двамата останахме мълчаливо загледани в работното ежедневие на консулството под нас.
— Разбирам — каза предпазливо Аби, — че за теб това разследване е свързано преди всичко с отвличането на Наталия. За мен и Дронски то изведнъж доби по-широки измерения. Намерените в Щатите и Франция деца са отишли там от Кола без значение дали това има нещо общо. Наталия и Джоун са извършвали някаква дейност, свързана с деца. Дали и те са били от лагерите? Не ни е известно. Много неща не са ни известни. Но смятам, че можем да водим двете разследвания паралелно, защото в същността си те представляват едно цяло. Приемаш ли предложението?
— Приемам го.
— Това означава, че трябва да стъпваме много внимателно. — Аби ме стрелна с бърз поглед. — Имам предвид вероятността да настъпим някой много голям пръст, Константин. Висши чиновници.
— Съвети ли ми даваш?
— Да — отвърна тя троснато. — Точно така. Не желая това разследване да бъде приключено, преди да е завършило. Нито пък ти.
Както всички руснаци, и аз съм свикнал мигновено да надушвам заплахата още при първото й изричане: ако не играех по правилата, искаше да каже тя, щях да бъда отстранен от разследването.
— Така е… — съгласих се. — Не го желая.
Тя наведе бавно глава. После тръгна по коридора към кабинета си. Останах с чувството, че сме сключили нов съюз.
— Набелязала ли си ми някаква спешна задача? — попитах.
Тя поклати глава.
— Нищо повече от това да се помириш отново с В. И. Ленин и да си подредиш кабинета.
— Добре, в такъв случай имам време.
Тя се извърна, вече пред вратата на кабинета й.
— За какво?
— Трябва да се видя с Лука Руп.
Изпъна гръб тревожно.
— Дължа му извинение.
Поколеба се.
— Естествено. — Отвори вратата и се обърна към мен: — Действай, Константин.
Когато слязох от колата, заварих Лука Руп да ме чака пред отворената врата на своята барака. Беше по дънки и тъмносин пуловер. Изглеждаше почти спокоен, докато пристъпваше напред и ми подаваше ръката си. Огледах избледняващите синини по лицето му и казах:
— Не съм сигурен, че заслужавам такъв жест.
Задържа погледа си върху мен няколко секунди и отвърна:
— Най-добре е да забравим за всичко, което се случи между нас.
— Великодушен жест.
— Да не говорим повече за това.
— Добре. — Погледнах към затворения хангар. — Естествено, не работите през почивните дни.
— Саша държи на удоволствията — отвърна Лука пренебрежително. — Твърди, че Мурманск не може да му предложи качеството, което той търси. Затова през почивните дни лети до Петербург и даже до Тромсьо в Норвегия. Твърди, че момичетата там са по-различни.
— При всички положения са по-скъпи.
Направи жест, който означаваше, че Саша или не се интересуваше от цената, или, което си е същото на практика, разполагаше с предостатъчно средства, за да си плати.
— И със Саша ли искаше да се видиш? Той заминава за летището след няколко минути.
— Не… Само с теб.
— Какво искаш да ме питаш?
— Няма ли да влезем? — подхвърлих аз.
Той погледна нагоре към небето и отвърна:
— Вечерта е чудесна, почти лятна.
Погледнах насипите от изринат сняг от двете страни на пътя. Без съмнение бе започнал да почернява и беше загладен от непрекъснато редуващите се разтапяне и замръзване, но картината все още не внушаваше лятно настроение.
— По това време на годината — каза той — плажовете в Ростов са претъпкани с хора.
Никога не бях виждал на живо плаж. Претъпкан с хора слънчев плаж.
— Живеехме в Новочеркаск, но една разходка до Ростов с електричката излизаше безплатно, ако успееш да се скриеш от кондуктора. Всяка седмица ходехме по три-четири пъти на плаж.
— Ходехме?
— Със сестра ми Елена и леля ми Валя.
— За Елена знам…
— Валя беше много по-млада от майка ми. Малко по-голяма от Елена. Още няма петдесет.
— Не поддържате ли връзка?
— Не. Чувал съм, че от време на време се връща тук, през зимата, предполагам.
— Защо през зимата?
— Работи в Града на порока. Това е истината. Доколкото знам, никога не се е занимавала с нещо друго. Но вече остарява за тази работа. За какво искаше да ме видиш, Константин? — попита той, сменяйки внезапно тона с официален, което вече бях забелязал като негова характерна черта.