— И като прецизираме заключението, това е или Соня Маклова…
— Началничката на поддръжката.
— Или аз.
Надигнах бутилката и отпих огромна глътка. Това беше първата стъпка към възстановяването ми. Тази бутилка или щеше да прогони двуседмичния ми махмурлук, или щеше да го възцари необратимо.
— Трябва да знаеш — каза Потанин, — че двамата със Соня Маклова имаме интимна връзка от две години насам, може би и повече.
Върнах му бутилката.
— Какъв извод трябва да си направя от това?
— Най-малкото, че не съм чак толкова закъсал за женска компания.
— И слезе тук, за да споделиш това с мен?
— Не. — Изправи се и разклати бутилката като примамка, подир която би трябвало да тръгна. — Дойдох да ти разкрия загадката със заключените врати.
— За да се откачиш от куката по този начин.
— И аз бях не по-малко озадачен от теб и колегите ти, дори много повече. Разбираш ли, бях сигурен, че всички ключове са на сигурно място при Маклова и мен. Но затова не можехме да ви дадем никакво доказателство освен честната си дума. Така че, какво направих аз? Докато те нямаше, започнах да разпитвам Игор Семловски. Ако си спомняш, един от последните четирима огняри при нас. През последните шест месеца състоянието му доста се е влошило, до враждебен аутизъм. Никак не беше лесно.
— Той можа ли да даде някакъв отговор?
— В крайна сметка, да. Точния отговор.
Спрях се.
— Да го чуем.
— По-лесно е да ти покажа — отвърна той. Отпи солидна глътка от бутилката. — Ей тук, в ъгъла. — Посочи с бутилката към редица от тухлени арки, малко по-ниски от два метра и горе-долу толкова широки и дълбоки. Всяка представляваше вход към ниша в стената, нещо като допълнително складово пространство вероятно за по-качествения кокс, използван за разпалване на студените пещи.
Тръгнахме към арките. По пътя Потанин ми подаде бутилката и взе една лопата, оставена от групата на Паско върху купчина кокс.
Когато стигнахме отсрещната стена, той се развихри. Няма по-подходящ глагол за начина, по който атакува натрупания като черна преспа кокс до стената. Впечатляващи бяха плавността в движенията му, умелото боравене с тежката лопата, мощният замах и забиването й в пепелта, командвани от широките му, но мършави рамене. След секунди във въздуха хвърчеше гъст прахоляк, издигащ се към лампите на тавана като речна мъгла.
— Ето… — каза той, изправяйки гръб. — Игор се оказа прав.
Погледнах надолу и не можах да видя нищо.
— Изчакай малко — добави той и ме издърпа за ръкава на разстояние от прашния облак. Около очите му имаше тъмни ореоли като при едни хималайски маймуни, които бях виждал на снимка. Рядката му коса стърчеше, втвърдена от пот и прах. Подадох му бутилката, а той отпи, изжабурка водката в устата си и я изплю върху купчината кокс.
— Какво има там? — Наведох се напред в миниатюрната пясъчна буря. С постепенното й затихване забелязах очертанията на врата ниско в дъното на нишата.
— Вход — отвърна Потанин.
— Не и при положение че вече трябва да си вътре и да си изгребал половин тон коксова пепел, за да си пробиеш път.
— Кокса го натрупаха там милиционерите на капитан Паско. Като се имат предвид обстоятелствата, трудно е да ги обвини човек, но не свършиха работата точно както би желала твойта американска шефка.
— Ние сме колеги — поправих го аз. Взирах се в ниската врата.
— Накъде извежда? Към билковата градина ли?
— Игор не знаел. За него това било просто някаква стара врата.
— Той почти прескочи купчината кокс, която бе натрупал, и клекна в нишата. Пресегна се към дръжката на бравата и дръпна рязко вратата. Вратата се отвори лесно с метално скърцане по пода.
В лицето ми лъхна влажно и студено въздушно течение.
По дълга скосена рампа се спуснахме в тунел с павиран под. Откъм котелното проникваше достатъчно светлина, за да забележа, че по стената имаше редица от много стари, стърчащи като факли газови лампи, едната от които със счупено стъкло.
— Ще ни трябва фенер — каза Потанин. — Връщам се след две минути. — Хукна обратно, без да чака отговора ми. Чух хрущенето от стъпките му по пепелта в котелното и как вратата се отваря и затваря.
Не виждах почти нищо. Няколко метра тухлен тунел, заграден от пълен мрак. Взех парче от счупена тухла и го хвърлих с всичка сила към мрака. Все едно че стрелях с лък през нощта и без прицел. Леко тупване възвести падането му на пода поне на тридесет крачки пред мен.
Оттук ли бе дошъл убиецът на Наталия? Или най-малкото бе влязъл оттук, за да вземе ключа, даващ му възможност да вкара откъм градината автомобила, с който бе извършил отвличането?