Не ме сдържаше да продължа по тунела. А не можех да направя и крачка в абсолютния мрак пред мен. С любопитството на ученик вдигнах ръка и завъртях напред-назад единия от боядисаните в зелено кранове под гърлото на счупената лампа.
За моя изненада ми замириса на газ.
Природният газ е бил използван като средство за осветление на града преди много години. Може би още при самото му основаване от обречения цар Николай през 1916 година. Но предположих, че не е изключено да е останало малко газ във все още съществуващите стари тръбопроводи и особено при разклоненията им под земята.
Отново завъртях крана, чух леко свистене и щракнах със запалката си към горелката, там, където би трябвало да се намира коприненото чорапче. Газът изпука и запращя. Появи се нестабилен и висок около педя пламък с жълто-син цвят.
Възползвайки се от оскъдната светлина, аз напреднах още малко в тунела. Когато поредната лампа факел пред мен вече се виждаше като почти незабележим силует, отвинтих крана й и я запалих. Някои от лампите имаха полуразрушени чорапчета и светваха с наситена жълта светлина и свистене, както и преди сто години.
Един такъв тунел — подземен и иззидан с тухли, осветен от древни лампи, които можеше да угаснат всеки момент, тунел, за чието предназначение и крайна точка нямах ни най-малка представа — караше въображението да работи напрегнато. През него бе минал човек. Може би няколко пъти. Пред себе си, в горния край на лек наклон на тухления под, забелязах съвсем бледи очертания на правоъгълник, вероятно врата, зад която беше светло.
Бях извървял тридесет или четиридесет метра. Не повече. Нямах точна представа заради това, че се намирах под земята, заради мъждукащите пламъци на газовите лампи и непрогледния мрак над главата ми.
Стигнах до вратата. Изчаках секунда с ръка на металната дръжка на бравата. Нямах представа какво ще видя от другата страна.
Натиснах дръжката предпазливо. Усетих как езичето на бравата се отдръпва с лекота, сякаш ей сега е било смазано. Открехнах вратата на няколко сантиметра и ярка ивица светлина озари лицето ми.
Чух стъпки, глухо мърморене. Отворих рязко вратата докрай и едва се сдържах да не повърна.
Пред очите ми имаше труп с извадени вътрешности. Мъжът с нож в ръка беше облечен в зелена престилка и гледаше налудничаво.
— Мамка ти! — изкрещя Лени и изпуснатият от него скалпел издрънча на пода. — Инспекторе? Ти пък откъде се взе?
Протегнах ръка и се подпрях на вратата. Там имаше поне още три трупа, проснати на носилки с колелца. Малко оставаше да припадна от ужас и отвращение.
— Ела в приемната — каза Лени, сваляйки червените си гумени ръкавици. — Гледаш като човек, който се кани да обърне половин кило водка на екс.
Отидох с него в малката стаичка, отделена от залата на моргата, в която приемаха хора, дошли да идентифицират роднините си. Там къкреше самовар.
— Чуй, Лени, ще изпия един чай. — Седнах тежко на тапицирания с черна изкуствена кожа диван. — С цигара, ако имаш да почерпиш.
Подаде ми цигара и се захвана да приготвя чая.
— А сега, инспекторе — каза той, обърнат с гръб към мен, — ще ми кажеш ли каква работа имаше в тунела?
— Знаеш ли докъде води той?
— Разбира се. Но сега тази врата обикновено се държи заключена.
— Използвал ли си някога тунела?
— Много пъти. Навремето, когато долу работеха истински пещи, всеки ден карахме на огняря по една количка ненужни карантии през този тунел. Просто и хигиенично. Някой замислял ли се е за това, когато монтираха новите американски котли?
Подаде ми чая и аз отпих от него, както беше врял. Буквално за секунди стомахът ми се успокои. Това е едно от твърде малкото общи неща, които имаме с англичаните. Дълбоко вярваме в укрепващото въздействие на чая.
Долових далечните викове на Потанин в тунела.
Лени надигна глава, а в очите му проблеснаха искри.
— Сега пък кой е, дявол да го вземе? — каза той с притихнал глас.
Станах с чашата чай в ръка.
— Доктор Потанин е — казах аз. — От психиатричната клиника. Обясни ми, Лени, спомена, че тази врата обикновено е заключена.
— По разпореждане на управата.
— А сега къде е ключът?
— Един господ знае, инспекторе. Стоеше закачен до вратата.
— А колко хора са знаели това? Накъде води тунелът имам предвид.
— Всичките общи работници, които съм имал досега, инспекторе.
— Разполагаш ли с техния списък?
Той се изсмя.
— Не може да нямаш някакъв списък.
Обърна очите си с бялото напред.
— Не е изключено един от тях да е убиецът на жена ми.
Лицето му трепна едва забележимо, но според мен смъртта до такава степен бе станала ежедневие за него, че беше почти обръгнал за страданието на живите.