— През последните две или три години, да речем, колко хора са работили тук? Колко от тях са знаели накъде води тази врата?
Той повдигна рамене.
— През последните две или три години ли? Чуй ме, инспекторе, тук работят хора, осъдени на общественополезен труд за дребни престъпления. На две седмици, на месец. Така си спестяват изпращането в затвора. През последните две или три години съм имал повече общи работници, отколкото пръсти можеш да преброиш по всичките ръце ей там. — Посочи към вградените в стената камери.
Когато Потанин излезе от тунела — удивен, изплашен и размахвайки електрическото си фенерче, — той се спря и бавно се озърна. Самият аз бях силно стреснат и ми беше трудно да преценя. Дали учудването му изразяваше действителна изненада? Или беше само внимателно премислена инсценировка?
36.
Започнеше ли да се топи ледът, Града на порока заприличваше на останки след корабокрушение на голям пътнически лайнер. Поне аз го виждах така. Оределите лампи, захранвани от тук-там работещи генератори, осветяваха гъмжилото от отпадъци във водата. Упоритият вятър разнасяше празни кашони и разбити дървени рафтове, пластмасови бутилки и големи количества неподлежащ на описание плаващ боклук край брега. Повечето от палатките, бараките и сергиите се събираха и откарваха на стръмния бряг с грохнали приклювкащи камиони или конска тяга. Товарят ги, за да ги откарат в южна посока за летен стан край едно от малките градчета край реката под Мурманск. В езерото оставаха само постоянните конструкции и полюшващите се на вълните между тях боклуци — дансинги, черквите-бардаци с техните издути като луковици кубета, част от издигнатите над нивото на водата пътеки, всичко, което е стъпило на здрави дървени стълбове или закотвени понтони — в очакване ледът и клиентите да се върнат през октомври.
Осемнадесето районно управление на милицията бе разглобено заедно с останалата част от градчето. Неговите служители, които сега патрулираха с гумени лодки, задвижвани от извънбордов мотор, надзираваха широкомащабното разглобяване. На километър-два по пътя за летището езерата в подножието на всяко от ниските хълмчета стават неизброими. Тук-там се мяркаха няколко светлинки около веригата от електрически подстанции и домовете на самотните им пазачи, но те бързо се скриваха зад вълнистите хълмове. От време на време проблясъци в северното небе озаряваха целия пейзаж и правеха невидими греещите на километър и повече пред мен снопчета светлини от сградите в долината, към която пътувах.
Преди двадесет и пет години децата като Рой Ролкин и мен наричаха тази сграда Адмиралтейството. По онова време всички упорито търсехме начин да се отървем от номенклатурни словосъчетания като названието „Съветски флот, сграда 6“.
Всъщност, както я бе описал един английски журналист, тя представляваше добре проектирано здание от камък и дърво с наблюдателна кула, разширяваща се в горния край, и цялостен силует, който малко напомня за старата главна квартира на Кралския флот в Гринич, Англия.
Със западането на руския морски флот като институция в годините на Елцин адмиралите изоставиха тази сграда и тя вече не изпълняваше никаква функция. Беше продадена на безценица на частен купувач, който я бе предоставил на госпожа Баданова за щаб на предизборната й кампания срещу символичен наем, както самата тя ми обясни по телефона. Намираше се достатъчно близко до центъра на града и същевременно достатъчно далече от силовите отряди на кандидата „Х“.
Когато пристигнах там онази нощ, тя бе излязла на площадката пред официалния вход и ме посрещна с разтворени обятия. Прегърна ме. И двамата, сигурен съм, изпитвахме еднакви чувства заради приликите в сполетелите ни нещастия — съпругът й бе загинал в злополука с хеликоптер, ако това изобщо беше злополука, а Наталия бе умряла в плен на психопат.
— Двамата с вас имаме дълг към живота — каза тя. — Дълг да живеем с отворени очи за това, което ни се случи. Ние сме много различни един от друг, Константин, но чувствам, че между нас има и някои важни допирателни. Не само защото умеем всеки по своему да се борим и оцеляваме. Мисля, че двамата имаме какво да дадем, Константин.
Не й казах, че през последната седмица се мъчех да се удавя с алкохол в една преобърната платноходка. Не й казах, че само благодарение на упоритостта на Дронски и Аби Кънингам тази вечер имах възможност да бъда при нея. Но думите й отекнаха в мен като камбана — басова и мощна. Длъжен бях да надмогна пораженството. Длъжен бях да намеря убиеца. Да отмъстя за смъртта на Наталия.