Бяхме се спрели пред един от високите прозорци на кулата, които се отваряха с повдигане нагоре, и гледахме града.
— Искам да се борим заедно — каза Баданова. — Убедена съм, че и двамата сме готови да воюваме за една по-стара и по-благородна Русия от този убийствен сурогат, който имаме от век насам. И двамата вярваме, че нашата Русия може да бъде възкресена.
Имах чувството, че изрича моите мисли. Аз също вярвам в нещо типично руско. По времето на комунизма ме учеха на атеизъм, но аз винаги съм бил убеден, че има някаква невидима връзка между хората и събитията, връзка с дълбоки корени в миналото и, да, влияеща на бъдещето. Не веднъж или два пъти съм си мислил, че само чудновати личности като старицата от Града на порока са способни да ни разтълкуват тези странни връзки. Не знам на какво се дължи това. Но знам, че нещо в мен ме подтикваше с непреодолима сила да вярвам, че само през разбирането на тези неосезаеми връзки между миналото и бъдещето на Русия може да се погледне с известна симпатия към нейното настояще.
Баданова запали черна руска цигара и острият тютюнев дим, разнесен от лек полъх на вятъра, залютя в носа ми.
— Ние сме естествени съюзници, Константин. Сигурна съм, че споделяте моите разбирания.
Не съм свикнал на подобна прямота. Първата ми съпруга казваше, че в характера на човека Вадим има някои черти, които са повече английски, отколкото руски. Само че тя изобщо не гледаше с благоговение на личността Вадим.
Баданова се обърна с лице към мен.
— Константин, искам да бъдете с нас, когато поемем по трънливия път.
— Трънлив път?
— Утре вечер са номинациите. Нощта, в която кандидатите в тези избори ще се представят официално. Началото на нашия трънлив път.
— Тази оценка е малко пресилена — казах аз. — Още щом хората в Мурманск научат, че вашият опонент е излежаващ присъда опасен престъпник, десетки хиляди от тях веднага ще минат на ваша страна.
— Не бъдете толкова сигурен, Константин. Елате с мен. — Не спираше да говори, докато вървяхме към вътрешността на сградата, минавайки през окичено с пана фоайе, за да влезем в основния салон. Той беше просторно квадратно помещение с нисък таван. Огромна релефна карта изобразяваше крайбрежието на моретата и океаните по три четвърти от обиколката на земното кълбо от Мурманск до Владивосток. Вероятно в този салон някогашните съветски адмирали се бяха забавлявали с техните военни игри. Кръгла маса с поне дузина столове около нея заемаше единия ъгъл. В отсрещния край имаше няколко фотьойла, наредени в полукръг пред камина.
— В нощта след изборите тук ще направим заключителния официален прием, Константин. — След малко добави, сякаш говореше на призрак: — Пусни записа с Фортунин, ако обичаш, Джей.
От едно кресло с висока облегалка стана момиче. Беше около двадесет и пет годишно, облечено с черни дънки и пуловер. Не каза нищо, само поздрави с широка усмивка. Тръгна към телевизора в ъгъла, полюшвайки русата си коса. Спомних си, че това бе съветничката, която бях сметнал за американка във виенската сладкарница в деня, когато Паско ме освободи от ареста.
— Константин… не познаваш Джей, разбира се. Тя беше съветничка на мъжа ми по медийната политика. Джей Делерман… Константин Вадим.
Момичето бавно се върна при нас.
— Джей е американка. Майка й е родена в Русия. Получила е образованието и възпитанието си в обкръжението на служители в главната квартира на Обединените нации. Като че ли няма западен език, който да не владее.
Джей подаде ръка, гледайки със зелените си очи право в моите.
— Приятно ми е — каза тя. Очевидно беше, че не смята за нужно да многословничи. Останах с впечатлението, че тя е най-странната и сдържана жена, с която съм се запознавал.
— А сега да видим Валентин Фортунин — каза Баданова, доволна, стори ми се, от впечатлението, което направи нейната съветничка. Джей се обърна и коленичи пред етажерката до телевизора.
На плоския екран се появи забързана поредица от образи и се забави, когато започна нещо, което приличаше на новинарска емисия, вероятно „Колска хроника“. Ескортиран от четирима униформени милиционери мъж се изкачваше по стъпалата пред „Лермонтов“. Беше широкоплещест, остриган, с тъмни очила и наметнат на раменете черен балтон.
— Това е Валентин Фортунин — каза Баданова. — Пуснат от затвора по семейни причини.
Коментаторът започна разказа си, а Баданова, Джей и аз гледахме как Фортунин върви по познатите ми коридори на „Лермонтов“ и завива наляво към отделението за сърдечни заболявания: „Тази вечер Валентин Фортунин, човекът, който в неделя най-вероятно ще обяви кандидатурата си за губернатор на града, бе пуснат в отпуск, за да види майка си Олга, която се бори със смъртта.“