Валентин Фортунин се скри в една от стаите за интензивна терапия, а коментаторът продължи: „Арестуван по време на мандата на губернатора Антон Баданов, Валентин Фортунин бе обвинен и осъден на десет години затвор като ръководител на групировка от полярните градове, състояща се от наемни убийци, действали в Москва и Петербург. Ако в неделя вечерта той успее да представи подписите на десет градски съветници, най-вероятно ще получим решението на загадката около самоличността на тайнствения кандидат «Х», който без съмнение не жали пари за предизборната си агитация.“
Камерата, чийто обектив бе фокусиран върху олющената кремава врата, показа Фортунин в едър план, когато той се появи в рамката й. Тънката горна и по-издадената долна устна издаваха сприхавост. Все пак на въпросите за здравето на майка му той отвърна, едва сдържайки чувствата си. „Тя е почти в безсъзнание — отговори и очите му се навлажниха. — Бори се със смъртта. Можем само да се молим на бога.“
Тръгна напред с ескорта си от милиционери, но бавно, така че камерата да може да го следва. В отговор на всеки въпрос, касаещ кандидатурите, той издаваше напред долната си устна и казваше само: „Ще поживеем, ще видим, нали?“
— Безплатна реклама, която би струвала сто хиляди долара — каза Джей, изключвайки телевизора ядно. — Не бих се учудила, ако старицата се радва на отлично здраве.
— Това, което ми харесва у Джей — каза госпожа Баданова с усмивка, — е, че тя никога не проявява дори и фалшиво снизхождение към съперника. А сега си свободна, скъпа — добави тя, вече към американката. — Виждам, че не можеш да откъснеш поглед от него, но следващият кратък разговор между мен и Константин трябва да се проведе на четири очи.
Джей хвърли бърз поглед към мен, а аз станах, докато тя излизаше от стаята, без да бърза, дори тържествено. Госпожа Баданова отново се усмихна.
— Искам да ви помоля за нещо — каза тя.
Събра пухкавите си длани като за молитва и за момент се вгледа в пръстените си. Мина ми през ума колко би се зарадвал Лени в моргата на „Лермонтов“, ако се докопа до тях, но веднага се овладях… Що за мисли ме спохождаха, дявол да го вземе?
— Може на вас самият да не ви е направило впечатление, Константин — каза тя бавно, — но заради всичко, което се случи, изчезването на Наталия, арестуването ви, това, че успяхте да я намерите… Заради всички тези неща си спечелихте доста голяма и положителна популярност чрез пресата и телевизията. Известно ли ви е?
— И е станало, докато аз бях на езерото и опитвах да се напия до смърт?
Тя кимна утвърдително. Когато го направи, забелязах, че гънките на гушата й се издуха и сляха в една.
— Арестуван несправедливо, обвинен злонамерено, реабилитиран в резултат на една трагедия… През последните седмици вие станахте твърде героична фигура.
Седнах удивен. Със зяпнала уста, бих казал.
— Изобщо ли не знаехте за това — попита тя с усмивка.
— Вярно ли е всичко това наистина?
— Може би малко преувеличено, склонна съм да го правя. Но в основни линии е вярно.
— И какво искате от измъчения герой на Мурманск?
— Струва ми се, че ще се впуснем в една от най-мръсните предизборни кампании в твърде късата история на руската демокрация.
— Още от пръв поглед Валентин Фортунин ме кара да си мисля, че сигурно сте права.
— Ще ви помоля да приемете не само заради мен, но и заради честността на самите избори място в изборната тричленка.
— Това какво означава точно?
— Комисия от трима души трябва да наблюдава предстоящите избори. Един се назначава от Москва, а двамата водещи кандидати назначават по още един. Това означава един от страна на кандидата „Х“ и един от моя страна. Основната работа на тройката е да придаде демократично лустро на събитията. Но имат властта чрез мажоритарен вот да узаконят или да анулират изборите.
— Това е чест, която…
— … която може и да не е съвсем желана. Разбирам го, Константин. Знам, че сте затънали в разследване, което е жизненоважно за вас. Но имам нужда от вас. Мисля, че Мурманск и цялата Кола имат нужда от вас.
— Мога ли да размисля?
— Немного дълго.
— Позволете ми да се разходя навън. Петнадесет минути.
Хвана ръката ми, обърна я с дланта нагоре и я целуна с обилно начервените си устни.
— Възлагам ви голяма тежест, Константин. Повярвайте, не бих го направила, ако не беше от решаваща необходимост.
Минах покрай мълчаливия охранител и излязох в градината. Светещият Мурманск беше от дясната ми страна и в далечината видях ярките прожектори на стадиона.