— Е, това ми е работата в края на краищата — каза Джей Делерман и повдигна вежди.
37.
Прибирах се в апартамента си за първи път от две седмици. Най-напред покашлях десет минути заради бетонния прах в мазето, където всяко жилище има отредена клетка от телена мрежа. От нашата клетка извадих завързана пачка с шест сгъваеми кашона. Стиснах пачката под мишница, изкачих циментовите стъпала до фоайето и взех асансьора до десетия етаж. Докато влизах, имах чувството, че е невъзможно Наталия да не се покаже от кухнята или да ми викне от банята.
Налях си чаша водка и занесох шестте кашона в спалнята. Отворих витрините и чекмеджетата и се заех с едно от най-мрачните неща, които съм вършил през живота си. Знаех само, че не бива да спирам, да се замислям, да си спомням, да си задавам въпроси. Дрехите и обувките на Наталия се събраха в четири кашона. Книги, дамски чанти и безброй други дреболии запълниха още един. В последния кашон натиках снимки, дипломите й за медицинска квалификация, няколко рисунки, които бяхме купили по време на едно пътуване до Петербург, дребни сувенири, вече изгубили всякаква стойност за мен. Тъкмо ги подреждах на купчина в коридора, когато изщракването на ключалката ме накара да вдигна поглед.
Не знам защо, но съвсем ми беше излязло от ума, че Аби още живееше в апартамента.
Тя влезе и затвори вратата след себе си, а погледът й се задържа върху купчината кашони, докато се изправях.
— Опаковах някои неща на Наталия — обясних аз.
Стоеше до вратата и не даваше признаци, че има намерение да съблече черното си палто от овча кожа.
— Искаш ли да се изнеса оттук? Мога да ползвам спалнята на Дронски в Манастира… Май така ще е най-добре.
— Не знам… — въздъхнах продължително. — Вече нищо не знам. Освен това, че ще намеря начин да го открия. Ще го хвана, дори ако трябва да работя още дълго, след като ти и Дронски си заминете за Москва. Единственото, за което си мисля, е как да заловя този умопомрачен изверг.
— Та искаш ли да се изнеса оттук?
— Не — отвърнах. Облегнах гръб на стената. — Може да ти прозвучи изненадващо, но предпочитам да останеш.
— Надявах се да го кажеш.
Намръщих се.
— Не си мисли, че се чувствам поласкана. Има моменти, когато хората търсят компания, каквато и да е тя.
— Има нещо такова — съгласих се аз.
— Знам как се чувстваш. Искаш ли да се напием двамката?
— Защо не? Пияните споделят помежду си какви ли не тайни.
— Ще си позволя да рискувам. Поне тази нощ.
Събудих се в мрак. Лежах по гръб. Не беше абсолютно тъмно, защото, като погледнах нагоре, успях да видя долната страна на маса. Постепенно започнах да осъзнавам положението. Дясната ми ръка държеше нещо. Опитът, а и формата ми подсказаха, че то е гърло на бутилка.
Обаче имаше и нещо по-интересно, приятели. Лявата ми ръка също държеше нещо. Нещо малко и възплоско, с кожени каишки. Вдигнах ръка и поставих мистериозния предмет пред очите си. Дамски часовник.
Извърнах се на дясната си страна, като се постарах да задържа бутилката изправена. Последното се оказа ненужно. Бутилката беше празна. На етикета пишеше „Джак Даниелс“, а по-долу — „Коктейл с лимон“, което обясняваше достатъчно добре вкуса в устата ми.
Надигнах се на колене и изпълзях изпод масата, зарязвайки бутилката. Аби Кънингам се появи от стаята си съвсем облечена — с пола в кремав цвят и тъмнозелено сако, което ми се стори, че бях виждал и преди. Черни боти вместо обичайните ботуши разкриваха крака с много привлекателна форма. Попита ме искам ли кафе, изчака малко и счете за необходимо да добави:
— Вече е сутрин.
Изфъфлих нещо, което тя правилно разгада като съгласие по отношение на кафето. Подпрях се на дивана, за да се изправя по-лесно на крака. Аби беше излязла от стаята. Връхлетя ме мрачна вълна от чувство за вина. Не си спомнях нищо от изминалата нощ. А не си ли спомнях? Седнах на дивана и се замислих.
Аби се върна и дръпна пердето. Всички мъже знаят, че щом бърза да дръпне пердетата, жената е настроена войнствено. Само че Аби се ухили широко.
— Едва ли можеш да изглеждаш по-зле — каза тя със съчувствие. — Ей сега ще ти донеса кафето.
Като че ли бях задрямал отново. Когато отворих очи, тя бе застанала в средата на стаята.
— Искам да ти кажа нещо за снощи — подхванах аз, ставайки с мъка на крака.
— Ще започнеш да ми се извиняваш — отвърна тя и пак се върна до прозореца. — Предчувствам го.
В главата ми всичко кръжеше панически.
— Дължа ли извинение за нещо?
Тя се извърна бавно.
— Не повече, отколкото дължа и аз.