Погледнах я с премигващи очи:
— Моля те…
— Бъди спокоен, Константин. Нищо не се случи. А и да беше, щеше да приключи като фарс.
— Фарс. — Седнах тежко.
Устните й се разтегнаха в иронична усмивка.
— Усилията ти да ми свалиш дрехите, ако наистина целяха това, не стигнаха по-далече от часовника ми.
Втрещих се от неприятна изненада.
— Наистина ли съм се опитал да го направя? Да ти сваля дрехите? Да те съблека
— Не се притеснявай, нямаше нищо съзнателно в действията ти. Беше минал на автопилот, познах го по очите ти.
Отново станах на крака. Направих две несигурни крачки и пуснах часовника в протегнатата й длан. Чувствах се ужасно виновен.
— Това ли беше всичко?
— Плюс много пиене и солидна доза разсъждения на тема социални проблеми.
— Да, казвали са ми го и друг път. Когато пийна, ставам много загрижен за себеподобните. Нали не ме обвиняваш за това?
— За нищо не те обвинявам.
— И с кой аспект на социалните проблеми се захванах?
— Много държеше да говориш за робството.
— Робството ли?
— На няколко пъти изтъкна, че под една или друга форма робството в продължение на векове е било част от битието на Русия.
— То е в природата на руснаците.
— Напомни ми, че руските крепостни и американските роби са били освободени през едно и също десетилетие, през шестдесетте години на деветнадесети век. Страшно разпален беше от този факт.
Почесах се по главата.
— Казах ли защо?
— Може и да си казал, но сигурно вече съм била заспала.
— Къде спа?
Тя посочи дивана. Казват, че като преспиш с една жена, вече не можеш да я погледнеш по същия начин, както преди това. Тази промяна не ми създава особени проблеми. Самочувствието ти или е много добро, или много лошо — или някъде по средата. Обаче какво е то, когато не си сигурен дали си го направил? Смея да твърдя, че е гадно преживяване, ако трябва да размишляваш над подобен проблем, приятели.
Опитах да не мисля за тази възможност. Махнах безразлично с ръка, което почти ме извади от равновесие.
— Сигурно и ти си говорила, преди да си легнеш. Вероятно си говорила и за себе си.
— Предполагам.
— И какво ми каза? Някакви тайни?
Тя разтвори ръце.
— Абсолютно всичко.
Не си спомнях нищичко.
— Наистина ли си говорила?
— Много, много повече, отколкото възнамерявах. И аз бях доста пияна.
Беше ли ми казала повече, отколкото е искала, наистина? Много повече? Обходих стаята с поглед.
— Хайде да пийнем по още една чашка — предложих. — Може би ще възкреси паметта ми.
Тя вдигна ръце, този път с категорично несъгласие, а аз забелязах колко бледи са дланите й.
— Край с чашките — отсече тя.
— Поне размърдай малко спомените ми за снощи. За това, което си ми казала. Разбираш ли, че нямам абсолютно никаква представа що за жена си?
— Забележително приличаш на всички останали, бих казала. След снощното изпълнение.
Изпълнение.
— Случи ли се нещо между нас наистина?
Тя ме изгледа продължително с повдигнати вежди.
— Не.
— Виж, Аби, съжалявам, дори е малко да се каже, че съжалявам. Чувствам се смазан от това, че не помня.
— Казах ти, Константин. Няма нищо, което си заслужава да запомниш. Толкова. Край. Приключено е. Разбираш ли?
Помълчах за известно време напълно усмирен.
— Говорихме ли си нещо за миналото ти?
— Доста подробно.
Започнах да търся точното определение за себе си. Дръвник. Ама че дръвник съм бил! Що за обидно отношение към една жена като нея? Към която и да е жена?
— В такъв случай припомни ми само едно нещо — казах в отчаян опит да задвижа механизма на паметта си. — Само нещичко за миналото ти.
— Колко назад искаш да се върна?
— Няма значение. Колкото ти решиш.
— Добре. Ще ти повторя само един факт. Казах ти, че прабаба ми е била робиня в Северна Каролина и че вкъщи, в Съединените щати, имам разписка за триста двадесет и пет долара, срещу които е била продадена на някой си господин Огастъс Кънингам, от чиито гени несъмнено съм наследила немалка част. — Извърна поглед към кухнята. — Кафето е готово. Вземи един душ. Време е да потегляме.
38.
Беше неделя и служителите от консулството ги нямаше в Манастира, а входното фоайе повече от всякога изглеждаше като във времената, когато там се помещаваше Рой Ролкин с неговото подразделение на специалните служби.
Изкачихме широкото каменно стълбище мълчаливо. Тя вероятно още размишляваше за снощи. Що се отнася до мен, мъчех се да се преборя с противоречивите факти, които ми бяха представени. Аз обичам да казвам на черното черно: виновникът за смъртта на Наталия и Джоун беше сексуален маниак. Без значение дали Потанин беше прав, че куклите са присмех към нас, или пък Аби беше по-близко до истината с нейната нестандартна идея, че са символ на извинение, убиецът имаше психически отклонения. В този смисъл, защо са били отвлечени Наталия и Джоун? Просто защото са се оказали лесна плячка, стоейки край пътя във виелицата? Или заради нещо, свързано с онова, което са вършели, а именно да прехвърлят деца през норвежката граница, за да ги спасят? Бил ли е, с други думи, убиецът подтикнат от чистата случайност, или е действал по план? Или беше едното, или другото. Не виждах възможност да са и двете.