— За да комплектуваме тройката — каза той, — позволете ми да ви представя инспектор Константин Вадим, за когото всички сте чували най-малкото заради сполетялата го неотдавна трагедия.
Последваха сдържани аплодисменти, от уважение. Аз станах и се обърнах към гостите, отвръщайки им с ръкопляскане по типично руската традиция, която чужденците намираха за извънредно очарователна.
— Третият член на нашето трио е видният офицер от милицията, капитан, вече майор, Борис Паско, който през последните години успешно ръководи службата за издирване на изчезнали в Мурманск. И който, можем да бъдем сигурни в това, ще издирва губещите се гласове със същия неуморен ентусиазъм, с който издирва нашите изчезнали сънародници.
Паско се изправи. Беше няколко реда по-назад и не го бях забелязал. Облечен бе в милиционерската си униформа, но успешно внушаваше впечатлението, че снощи мечка е използвала същата униформа за пижама. След като приключи с приемането на овациите, той се обърна, за да ме поздрави.
Пейджърът в джоба ми започна да вибрира. Съобщението гласеше: „Шефе, спешно е. Дронски.“
Станах и забързано отидох в дъното на залата. Човекът от Москва, Зиновиев, представяше госпожа Баданова. Хвърлих бърз поглед през рамото си. Прожектор я освети с лъча си, седнала на подиум в средата на сцената. Беше облечена в рокля от жълт и зелен сатен. Поддръжниците й я аплодираха шумно и окуражаващо. Оглушен от шума, аз се измъкнах в коридора, минавайки покрай старшината, намерих тихо кътче и набрах номера от клетъчния си телефон.
Отсреща иззвъня само веднъж.
— Дронски на телефона — отговори познатият ми глас.
— Аз съм. Константин.
— Къде се губиш, шефе? Какво става?
— Какво искаш да кажеш с това „какво става“? В Градския съвет съм. Тази вечер се обявяват официалните кандидатури.
— Имах предвид Аби. Да не сте се скарали за нещо?
— Не бих казал. Малко й беше криво, като стана тази сутрин. Не знам за какво.
Той замълча.
— И само заради това ли ми изпрати съобщение на пейджъра?
— Шефе… — Тонът беше сдържан, но това явно му струваше известно усилие. — Тя намина при мен следобед. Казах й, че не е много удачно двамата да живеете заедно в апартамента. — Представих си го как клати глава неодобрително. — Никога не си в час, шефе. Жената има нужда от малко свободно пространство.
— Според теб й досаждам.
— Може и така да се каже.
Замислих се над това.
— Снощи си пийнахме — казах, заемайки отбранителна позиция.
— Знам.
— Но тази сутрин ми се стори, че отношенията ни са отлични.
— Няма значение, добре е да помислиш за промяна.
— Настояваш аз да се изнеса от собствения си апартамент? Нима искаш да се преместя на квартира при В. И. Ленин?
— Просто си вземи необходимия багаж още щом се прибереш тази вечер, шефе, и се премести в кабинета. Не се притеснявай за котарака.
— Да не си мислиш, че след няколко дни — казах аз и се намръщих от ужас при тази мисъл — двамата с него ще гледаме заедно телевизия и аз ще го почесвам приятелски зад ушите?
— Знае ли човек? Какво ще кажеш да се преместиш тази вечер, шефе?
— Аби къде е сега?
— В Манастира.
— Добре… — Понечих да затворя. — Почакай, Иля. Тя ли те помоли да ми кажеш това?
— Аз го предложих като добро решение. Тя се съгласи. Ще го направиш ли?
Бях смаян.
— Щом мислиш, че така е най-добре.
— Мисля.
Започнеше ли да говори по този начин, Дронски излъчваше естествен авторитет. Авторитетът на здравия разум. Пределно ясно ми беше, че няма да му противореча. Не и на здравия разум — дори това да означаваше, че утре сутринта ще се събудя с миризмата на рибен сандвич в ноздрите.
— Ще се пренеса тази вечер — казах аз.
Върнах се в залата. Вътре гърмяха бурни аплодисменти. Всички, мъже и жени, бяха станали на крака, викаха и размахваха бутилки с шампанско. От мястото си до вратата не можех да видя почти нищо от ставащото на сцената. Малки деца, облечени като крепостни селяни, дефилираха с черни пилони, на върховете на които прожекторите осветяваха латексови глави на прочути писатели, без съмнение изработени от Лука Руп. Видях Горки, следван непосредствено от Шолохов. Видях и направената от пластмаса глава на приетия като патрон на Мурманск Михаил Лермонтов, носена от около седемгодишно момиченце. Мотивът, подчертан от развети знамена, беше триумфален марш на народните артисти.
Дали някога ще се отърсим от тези осакатяващи мисловността митове? Колкото велики наши творци са успявали да обяснят в реалната му светлина душевния ни свят, още толкова руски писатели са работели дружно за скриването на мрачните истини в него. „Леви, леви, леви!“, припява Маяковски, но е пропуснал да каже, че този път води право към сталинските масови гробове. Лермонтов го възприемам по-естествено, може би защото по-малко го разбирам. Озаглавил романа си „Герой на нашето време“. Но героят му всъщност е злосторник и типичен руснак с всичките му недостатъци. И може би именно тук, приятели, се докосваме до зачатъците на истината.