— Не се притеснявай за това, Константин. Не ти ли стана ясно вече, че умея да губя?
Кимнах и се запътих към вратата.
— Не искаш ли да вземеш „Уолтър“?
— Не, благодаря.
— Тогава вземи това вместо него.
Държеше нещо в ръката си. Вдигна я и ми го подаде. Комплект ключове.
— Това са ключове за апартамента ми — каза тя. — Можеш да ги използваш винаги, когато пожелаеш.
Нямам представа каква е била реакцията ми, но тя се усмихна:
— Не още, разбира се. Виждам, че засега нямаш желание да ги използваш. — Тя замълча за момент с лека усмивка. — Но може да дойде и такова време…
Разклати ключовете пред гърдите ми. После свали ръката си надолу и сръчно ги пусна в страничния ми джоб. Понечих да ги извадя, но тя вече бе закрила джоба с длан.
Мина ми през ума, че ако държи да е джентълмен, един руснак не може да откаже. Нещо повече, един руски джентълмен би изглеждал страшно глупаво, ако започне да се боричка с полуоблечена жена, за да й върне ключовете.
Задържах ги.
Докато пътувах към моя апартамент, се обадих в Манастира. Отговори ми Анна Данилова. Тази жена никога ли не си ходеше вкъщи?
— Знаете ли къде се намира агент Кънингам? — попитах предпазливо.
— Обади се, за да каже, че ще вечеря с консула, господин Бриджър.
Това обстоятелство сигурно щеше да ми осигури време да стигна до апартамента, да си събера багажа и да се върна в Манастира. Като единствения изтънчен мъж в Кола за тази вечер се бях наситил на неловки ситуации с американки. Загадъчната Аби Кънингам щеше да дойде в повече, отколкото бих могъл да понеса.
— Преди да излезе, тя остави на бюрото ви плик, адресиран до вас — добави Данилова.
Помолих я да вземе писмото и да ми го прочете. След минутка тя отново беше от другата страна на линията.
— Какво ми пише агент Кънингам, Анна?
— Така де, бележката. — В слушалката се чу как Анна разгъва с шумно възмущение лист хартия. — В бележката пише, инспекторе… — Изкашля се. — В бележката пише следното: „Черното маце безкрайно съжалява.“ — Последва кратко мълчание. — Толкова.
Прибрах се в апартамента си. Още с влизането си налях едно питие и измъкнах голям сак. Използвайки едната си ръка (понеже другата беше заета с чашата), започнах да отварям чекмеджета и да хвърлям в разтворената паст на ципа му чорапи и ризи. На леглото до него положих два костюма. Взех сака и се върнах в кухнята, за да си напълня чашата още веднъж.
Докато прекосявах хола, някакъв шум близо до дясното ми рамо ме накара да се обърна. В рамката на вратата към стаята й стоеше Аби. Беше облечена в дънки и пуловер. Без обувки, без грим.
— Здрасти — каза тя.
— Здравей.
Облегна се на касата на вратата.
— Получи ли бележката, която ти оставих?
Кимнах утвърдително.
— За какво съжаляваш?
— Знаеш за какво.
Дали не искаше да се извини за това, че ме принуждаваше да напусна дома си?
— Не е нужно да се изнасяш оттук — каза тя, обърквайки ме още повече.
— Според Дронски това е най-доброто решение.
— Ти си пълнолетен, Константин. Можеш да решиш и сам.
— Не и без да пийна нещо. Ти искаш ли?
— Кафе. — Замълча и ме погледна за миг в очите. — За теб също, а? — Влезе в хола, взе сака от ръцете ми и го хвърли на един от столовете. — Късно е. За преместването си помисли утре.
— Може би…
Направих кафе и седнахме да си поговорим за предстоящите избори и какво би станало, ако Рой Ролкин вземе властта в Кола. Обясних й, че всички аванси за госпожа Баданова като съпруга на успешен губернатор, на които би могла да разчита, вероятно вече са пред прага на заличаване. Рой Ролкин нямаше скрупули. Освен това разполагаше с огромна мрежа от делови контакти в града. А в тайните служби на милицията, започнали да се реорганизират като Бюро за издирване на изчезнали, все още работеха негови стари приятели.
— В щаба на госпожа Баданова има една американка… — изплю тя камъчето.
— Джей Делерман? Познаваш ли я?
— Наблюдаваме всички американци, които се обвързват с руски политически организации. Тя е била доста дейна сред политиците в Кола.
— Да се пазя от нея ли искаш да кажеш?
— Не. А и ми се струва, че не е трудно да се опазиш от нея.
— Тук-там някой би се съгласил с мнението ти.
Когато си взимахме довиждане, тя ми стисна ръката, застанала до вратата на спалнята:
— Отново искам да ти се извиня.
— Аби… За какво ми се извиняваш, за бога?
Тя обаче вече беше затворила вратата.
41.
Личният шофьор на Рой Ролкин дойде да ме вземе в осем часа сутринта. Стоеше пред вратата на апартамента ми и златните му зъби блестяха в бодра понеделнишка усмивка.