— Някъде на или около изоставените кораби. Толкова.
— Добре — кимна тя. — Щом като ще действаме по руски, да го накараме да ни заведе там.
В три следобед ни се обади човек от екипа на Пински. Микробусът на Лука Руп бе напуснал хеликоптерния хангар. Следвала го патрулна кола на милицията и в момента се движели в северна посока по булевард „Душкин“. В три и двадесет Лука вече разтоварваше висококачествени кукли манекени в магазина за модно облекло „Изгубена невинност“ на улица „Фестивална“. През това време двамата с Аби седяхме в кола без отличителни знаци, паркирана през три други автомобила зад микробуса.
Погледахме няколко минути как Лука пренася манекените в магазина. Беше облечен с шуба, дебел пуловер, дънки и маратонки. Начинът, по който държеше куклите, излъчваше особена загриженост и деликатност.
Аби ми подаде цигара и двамата се отдадохме на обичайните безцелни разсъждения, на които всички изпратени на проследяване полицаи разчитат, за да им мине времето.
— „Изгубена невинност“ — каза тя. — Що за име на магазин за дамско облекло може да е това?
— Томас Пейн. Англо-американски писател революционер. „Властта, както и дрехата, е белег за изгубена невинност.“ Ако си го спомням правилно.
— Голям умник — измърмори тя. Но ми подаде огънче.
Видяхме как в магазина Лука измъква от задния джоб на дънките си кочан с фактури и го подава на собственика за подпис.
Смачках цигарата си. Слязохме от колата и го пресрещнахме точно когато излизаше от магазина. За момент се поколеба боязливо.
— Константин. — Той подаде ръка. — Госпожице Кънингам. — Ръкува се и с Аби. — Случайност ли е това? Може би не?
— Хайде да изпием по кафе. — Аби посочи кафенето в съседство на „Изгубена невинност“. — Искаме да ви помолим за една услуга.
Наблюдавах как озадачението върху чипоносото, типично славянско лице на Лука се засилва, докато вървяхме към кафенето и сядахме.
— Дължа едно извинение заради Саша — обърна се към мен Лука. — Прекалено покровителствено постъпи. Той… — Лука погледна Аби разколебан.
— Агент Кънингам знае — казах аз. — Знае и че те разходих до езерото.
— Саша побесня. Както вече казах, винаги ме е бранел прекалено много. Сигурен съм, че и той би искал да се извини.
— Вече го направи — успокоих го аз.
Поръчахме кафе и после той се обърна към Аби:
— Споменахте, че мога да ви направя някаква услуга, госпожице Кънингам.
— Свързана е с това, което сте разказали на Константин. За нощта, когато доктор Вадим и Джоун Фаулър изчезнаха.
— За това, че ходихме нагоре по реката до изоставените кораби?
— Да.
Той ме погледна озадачен, разтревожен.
— Моята работа беше да карам микробуса, нищо повече.
— Няма от какво да се плашите, Лука. Искаме само да ни заведете до мястото, където сте откарали Джоун в онази нощ.
— Защо ви трябва да ходите там? Мъжете, с които доктор Вадим и Джоун разговаряха, отдавна са се покрили.
— Това е само част от разследването, Лука — отвърна тя. — Подобни проверки често са продиктувани от необходимост да се запълнят някои празноти. Бели петна в сюжета на събитията. Това се опитваме да направим.
— Мога да ви обясня как да отидете дотам. — Ръцете и краката му се раздвижиха във всички посоки. Измъкна от джоба си кочана с фактурите и молив. — Не е трудно.
— Не — отсече Аби. — Искаме вие да ни заведете, Лука.
Всичките му хаотични движения изведнъж спряха.
— Саша няма да е доволен, ако го направя — каза той.
— Разговарях със Саша по време на регистрацията за изборите — обясних му аз. — Стори ми се доста приятелски настроен.
— Това няма да му хареса, Константин. Знаеш, че с удоволствие бих направил всичко, за да помогна. Но не бива да искаш точно това от мен.
Последва продължително мълчание. Отвсякъде се чуваше дрънкане на чаши за кафе по металните плотове на масите. Бавно двамата с Лука извърнахме глави към Аби. Тя облегна широко разтворените си, добре поддържани пръсти върху масата.
— Нужно ни е вие да ни покажете мястото, Лука — каза тя. — Общо описание на района не е достатъчно. Искаме да ни посочите точно кораба, от който Джоун Фаулър е взела децата през нощта, когато двете с Наталия изчезнаха.
— Не съм сигурен дали ще мога да си спомня.
— Ще можете — настоя тя. — В противен случай ще се постарая да ви тикнат в ареста за отказ да сътрудничите на следствието. — Удивих се от безкомпромисния блясък в очите й.
— Дайте ми малко време да размисля — замоли се Лука. — Нека да се обадя на Саша.
Тя поклати глава в знак на отказ и каза: