— Отиваме още тази нощ. Няма време за мислене. Тръгваме веднага.
Най-напред се върнахме в Манастира. Аби караше колата на милицията, а аз придружавах Лука в неговия микробус. През цялото кратко пътуване той не пророни нито дума. Веднъж или два пъти извърна поглед към мен с обвиняващо изражение.
По-късно, докато пиехме чай под погледите на Данилова и Пински, Аби ме придърпа в кабинета си.
— Той знае нещо — каза тя. — Лука знае нещо.
— Всичко, което знае Лука, е, че ужасно го е страх от Саша. Ако ги видиш двамата един до друг…
— Може би. А може и да е заради нещо, което знае за Саша.
Върнах се в другата стая. С усилие отбягвах умоляващия поглед на Лука. Когато започна да притъмнява, му дадохме още чай и даже чашка грузински коняк. Не беше трудно да се забележи, че се притеснява заради Саша, дори изпитва ужас. Когато за четвърти или пети път поиска да се обади по телефона, му заявих, че е най-добре да не го прави.
— Когато се прибереш — обясних му, — ще можеш да му кажеш, че не си имал избор.
Аби се беше върнала и стоеше облегната на касата на вратата. Погледнах я, но не забелязах смекчаване в изражението й. Просто току-що бях казал на Лука самата истина.
В шест часа поведохме леко превития и притеснен Лука към неговия бял микробус. Във въздуха се усещаше режещ мраз. Изглежда, пролетта се беше разколебала. Нямаше да е чудно, ако завали сняг още преди падането на нощта.
Междувременно Аби бе отскочила до апартамента, за да си облече дънки, пуловер и дебела шуба. Донесе ми ботуши и пуловер от непрана вълна, който миришеше на обор, но вършеше отлична работа в характерния за нашето кътче от света климат. Върху него облякох цивилна шуба. Отбих се в съседната стая и проверих пистолета и резервните пълнители под внимателния поглед на В. И. Ленин. Напомни ми за черната кукла с искрящите тъмнокафяви очи.
46.
Беше тъмно, когато излязохме на магистралата в южните покрайнини на Мурманск — Лука и аз в белия микробус, Аби и Пински в камка на милицията без отличителни знаци след нас. Покрай пътя имаше малко сняг, но все още беше плътен и неочаквано блестящ под лунната светлина, докосваща по-високите части на хълмовете оттатък реката.
Първите десетина минути Лука караше мълчаливо и крайно съсредоточено, все едно че колата му беше натоварена със скъп порцелан.
— В Ростов — каза той неочаквано — по това време на годината вече е топло. Даже горещо. На южния плаж хората сигурно се къпят.
Хрумна ми, че и преди беше споменавал слънцето и плажовете на Ростов като прелюдия към разказите за детството му. Прииска ми се да го насърча.
— Значи животът в Ростов е бил хубав, така ли е?
Той сви рамене. Мълча още дълго време. Дали си спомняше онези слънчеви дни, или не можеше да реши да сподели ли още нещо, не можех да кажа. В един момент ме погледна косо и пак се обърна напред заговаряйки така, сякаш му бях задал нов въпрос.
— В началото живеехме в самия Ростов. После се преместихме няколко километра по-нагоре по Дон, в Новочеркаск, където майка ми си намери работа в завода за шампанско. За повечето хора животът на юг беше хубав.
— За повечето хора?
Погледна ме по типичния за него боязлив начин.
— Да, за повечето хора, защо не? На слънце животът винаги изглежда по-лек.
— Но в Новочеркаск си живял в една сграда с Андрей Чикатило.
— Никога не съм те питал откъде знаеш това, Константин — каза той с безизразен тон.
Това изречение ми напомни, че в началното училище никога не ме наричаше Костя, както всички останали момчета.
— Аз съм милиционер — отвърнах небрежно. — Имам достъп до документи.
— И заради това ли, че съм живял в една сграда с Андрей, си мислиш, че имам нещо общо с отвличането на доктор Вадим?
— Може би. — Нарочно замълчах продължително. — Да познаваш човек като Чикатило сигурно е някакво бреме.
— Бреме ли? Не. Защо трябва да бъде? Вече ти казах. Онзи Андрей Чикатило, когото познавах, беше учтив, деликатен човек.
Това беше трудно за възприемане.
— Нима искаш да ме убедиш, че е имало друг Чикатило? Някой, за когото не знаем?
— Имаше. — Кимна рязко и гневно с глава. — Започнахме да го разбираме по-късно. Прозряхме под какво напрежение е живял. Колко пъти според теб е устоял на желанието да убие?
— Боже мили! Сигурно не искаш да ми кажеш, че трябва да сме му благодарни за единия или двата пъти, когато е успял да се пребори с желанието си да убива и разчленява?
— Не, но съм сигурен, че има много млади жени, които ще са му благодарни, ако знаят, че им се е разминало. — Движехме се покрай завой на реката. — Андрей представляваше две отделни личности. Много от древните славянски оказания ни учат, че всички сме такива. Ти също, Константин. Няма смисъл да се преструваме, че не е така.