Вдигнах прибора за нощно виждане, който висеше на врата ми. Екранът му излъчваше непривична, ръждивочервена мъждукаща светлина в мрака около нас. Много бавно огледах най-близките кораби. Забелязах поне петима мъже с неясни червени силуети, които вървяха към нас сред кубистичните форми на лунните сенки.
— Трябва ли да направим нещо? Някакво движение?
— Има уговорен сигнал — каза неохотно Лука. — Трикратно присветване с фаровете.
— Действай.
Лъчите осветиха три пъти сивия каменист плаж.
Излязох и изчаках Аби да дойде до мен. Лука, поврътвайки тревожно глава като птица, остана зад волана.
— Струва ми се — каза Аби, докато крачехме бавно по плажа, — че никъде на света няма по-странна гледка от тази.
— По време на войната срещу Хитлер — започнах да обяснявам аз — Мурманск е бил разпределителен център на всички англо-американски доставки по море. Храни, джипове, изтребители „Спитфайър“, тежки камиони, всичко се е доставяло с трансарктически конвои до Мурманск. Недопустимо е било да се оставят потопените от германците кораби да задръстят пристанището. И ето ги тук.
Наближихме кея. Бог знае колко чифта очи ни наблюдаваха, колко оръжия бяха прицелени в нас, но в този момент виждах само един човек.
— Доста смелост е нужна, за да дойдеш тук без оръжие — каза Аби. Имаше предвид Джоун и Наталия.
Мъжът излезе от сянката и застана неподвижен. Стоеше прав на палубата на най-близкия товарен кораб под сноп лунна светлина, озаряващ освен него и ръждивите метални букви на мостика, с които беше изписано името на плавателния съд: „Параходство на САЩ, «Родни К. Бол», Сан Диего“.
Мъжът се спусна по наклонената палуба, стъпи на въжено мостче, мина по него, без да обръща внимание на страховитото по-люшване, и слезе на кея. Беше нахлупил качулката на шубата си. Луната го осветяваше в гръб и лицето му беше в сянка.
— Не очаквах да видя мъж — каза той. После извърна поглед към Аби. — Вие коя сте?
— Поредната американка — отвърна тя.
Това като че ли го поуспокои.
— Ще си изпълняваме сделките по вече установените правила — казах аз. — И на установената цена.
— Къде са двете жени?
— Не следиш ли новините, приятелю?
— Не стоим непрекъснато в града. — Изплю се върху кея пред краката си.
— Казвам се Костя — представих се аз.
— Носите ли парите?
Поколебах се:
— По старата уговорка. В долари.
Той изръмжа нещо и се обърна към мостчето.
— Движете се плътно и в крачка. Паднете ли зад парапета, чака ви ледена баня.
Минахме през поне шест-седем кораба, всеки от които зловещо подсказваше, че е обитаван — тук пламъче от свещ в рулевата рубка, там едвам мъждукаща газена лампа над стълба. Но не видяхме жива душа, ако не се смяташе гърбът на човека, който ни водеше през палубите. Повечето кораби имаха сериозни разкъсвания по палубите, които представляваха допълнителна опасност, но самите въжени мостове бяха най-страшната част. Нужно беше да се придържаш с двете ръце, а най-добре, поне такова чувство изпитваше човек, да не се изпускаш от въжетата, особено когато дъските под нас започнаха да се люлеят и движат като полудели.
Направи ми впечатление, че Аби, която вървеше малко пред мен, преодоляваше въжените мостчета между корабите много по-хладнокръвно от мен. Сигурно обаче знаеше да плува.
Погледнех ли надолу, стомахът ми се обръщаше при вида на бавно движещата се, блестяща под лунната светлина черна вода под мен. Водачът ни се спря полуизвърнат към нас. Усетих, че пътуването ни свършва.
Луната грееше в лицето на мъжа. Резки сенки подчертаваха носа и брадичката му. Устните му се разтегнаха в презрителна усмивка, когато ме видя как се мъча да преодолея последните два-три метра. Все едно че чух мислите му: ако изпълнявах функцията на бодигард, то не бях бодигард, с когото е нужно да се съобразява.
Събрахме се на кърмата на дълъг и тесен кораб. Вдигнах поглед към носа и видях открит трюм, дълъг четиридесет-петдесет метра и десетина широк. Сега, след като успях малко да съсредоточа мислите си, забелязах над горния ръб на трюма бледо огнено зарево, даже от време на време се надигаше тънък стълб от искри и дим.
Мъжът с качулката ни поведе надолу по тясна стълба. Чух повишени гласове. Усещах как колкото по-надолу към дъното слизахме, толкова по-висока ставаше температурата. Пред нас се разкри подсиленият с железни ребра трюм на стария кораб, осеян със сенки и танцуващи светлини, както и силуети на мъже, щъкащи насам-натам.
В средата на трюма гореше голям огън. Парцалива, но някога разкошна копринена завеса висеше пред нещо, което ми се стори като голям отвор, пробит в трюма, за да служи като резервен изход. Около двадесет мъже, разпръснати на групички по двама-трима, седяха със свити и кръстосани крака и се хранеха от метални канчета, като прокарваха храната със солидни глътки водка. Имаше много смях и викове. Но когато ни видяха да влизаме, мъжете утихнаха.