— Доведете децата тук — провикна се той към мъжете, които се грижеха за конете.
Децата се събраха на едно място, за да ги огледаме. И те от своя страна започнаха да ни разглеждат нервно. Когато двамата коняри ги подредиха пред нас в редица, забелязах, че са облечени в спретнати, но прекалено износени дрехи. Лицата им бяха чисти, момичетата с късо подстригани и съвсем наскоро измити коси, а момчетата — остригани. Бяха, както каза Веня, общо девет — пет момичета на по около десет години и четири момчета може би малко по-малки.
Имаха вид на добре хранени и гледани деца. Лицата им бяха с румени бузки и искрящи, типично руски сини очи. Но ни гледаха, особено Аби, със затворническо недоверие. Никога не бях стъпвал в някой от детските трудово-поправителни лагери, с които беше прочут Колският полуостров. Дори офицери от милицията като мен, отговарящи за уличната престъпност и постоянно сблъскващи се с изоставени или избягали деца, не се допускаха до лагерите. Организираха се спорадични, добре подготвени посещения за пред пресата. На фотографите показваха специално подбрани деца, с грейнали от здраве лица. Всяко интервюирано дете правеше невероятни изявления за превъзпитателния процес, които е заучило наизуст. Можем само да се досещаме какви са действителните условия за живот в тези отдалечени и всяващи ужас лагери след завършването на посещението.
Обърнах се към децата пред нас. Така сресани и измити, нищо чудно да бяха група, подготвена за среща с пресата.
— Вие сте от „Лагер 27“ — казах аз. — Нивка.
По редицата премина вълна от кимания.
— А къде ви водеха с камиона?
Никой не знаеше. След миг обаче едно от момичетата, може би малко по-голямо от останалите, сви рамене за втори път.
— Някой каза, че ни местят в някаква болница в Мурманск.
— В болница ли?
— Да ни лекуват.
Около нас се събра малка групичка анархисти.
— От какво да ви лекуват? — попита Веня.
Момичето бе казало всичко, което имаше намерение да каже.
— Сигурно от това, заради което ни вкараха в лечебницата на лагера.
— Били сте в лечебница на лагера?
— Имаше много ядене — обади се едно от момчетата. — Каквото си поискаме.
Аби сложи ръка върху рамото на момичето и го попита:
— Как се казваш?
Забелязах, че устните на момичето потрепнаха.
— Ирина — отвърна то. — Наричат ме Ирина.
— Имате ли сакове или друг багаж? Някакви лични вещи?
— Не.
— Някакви документи?
Момичето неохотно извади един-единствен лист и ми го подаде. Руснаците, дори и децата от поправителните лагери, се страхуват да се разделят с документите си. Прегледах листа набързо. Беше общ документ за всичките девет деца, като ги описваше като:
„Момче 1 — руса коса, височина един метър и двадесет и седем сантиметра, години 7; Момиче 3 — черни вежди, сини очи, един метър и четиридесет, години 9.“ Заедно с данните за всяко дете имаше и кратък коментар. „Кротък, с добро поведение, роден… Новгород, Москва, Смоленск…“ Нямаше имена, нито пък лагерни номера.
— Знаеш ли какво пише тук? — попитах момичето.
— Пише, че отиваме в новопостроена болница. Пише, че сме специално избрани.
Върнах документа на момичето. Аби записваше имената им. Някои от най-малките се затрудняваха да си спомнят точната възраст и рождените си дати. Много отдавна никое от тях не беше празнувало рожден ден. Ако изобщо им се беше случвало такова нещо.
— Някой от вас може ли да чете? — попитах аз.
— Не.
Аби дръпна Веня настрана.
— Ще ги вземем — каза тя. Извади пачка банкноти изпод шубата си. — Пет хиляди долара.
— Пет и петстотин.
— Нито долар повече от цената, за която сте се споразумели с доктор Вадим. Пет хиляди долара на банкноти по сто.
Веня взе парите и започна да ги брои. Децата го наблюдаваха боязливо.
Това си е пазар за роби, замислих се аз. Или, понеже сме в Русия, за крепостни. Спомних си, че когато бях малък, ходихме с баща ми в едно градче, което може и да е било Владимир. Там ми показа голямо тържище. На това място, обясни ми той, се е намирал най-големият пазар за крепостни в царска Русия, по-голям дори от московския. Погледнах към Аби. Осъзнаваше ли и тя като мен, че току-що е купила тези човешки същества? Дали си мислеше за Огъстъс Кънингам и етикета с цена триста двадесет и пет долара, окачен на врата на нейната прабаба? Улових погледа й и една кратка гримаса. Точно това си мислеше.
Децата преместиха погледите си от Аби към мен, твърде изплашени, за да попитат какво става. Веня свърши с броенето и вдигна високо парите, за да ги видят хората му и да ръкопляскат.
— Всичките са ваши — каза той и зъбите му проблеснаха. — Изведете ги: