Когато наближихме огромната последна предупредителна табела, Лука, който през почти цялото пътуване мълча предпазливо, каза:
— Тук започва един черен път през гората. Извежда до стара никелова мина с изчерпани залежи.
Посочи наляво с извъртане на глава и почти в същия миг видях просека между дърветата. Лука завъртя рязко волана, което предизвика изплашени писъци в салона на микробуса, и подкара, прекалено бързо според мен, по тесен път, който снегът и ледът бяха стеснили допълнително до обикновен коловоз. Усетих, че е безкрайно уплашен.
Стигнахме до никеловата мина и Лука спря между порутени сгради до шахтата. Почти веднага четири или пет фенерчета осветиха микробуса.
Децата отзад бяха утихнали. Подадох знак на Аби, като почуках с пръсти по панела зад главата ми, слязох от микробуса и тръгнах към светлините.
Напред излезе мъжки силует.
— Надявам се, че пътуването е минало без неприятности — каза той на английски. Погледна към камката на Пински, който бе спрял зад нас.
— Аз съм съпругът на лекарката — представих се. — Наталия и американката не можаха да дойдат.
Той кимна два пъти, без да отмества поглед от мен нито за миг. Беше едър русокос мъжага с добряшко, брадясало лице.
— Четох във вестниците — каза той.
— Хубаво е, че дойдохте въпреки всичко.
— Трябваше да поемем този риск. Предположихме, че е възможно децата от предишния път още да са при вас. Нямаше как да разберем дали тази нощ ще дойде някой друг.
— Искам да ви задам няколко въпроса — казах аз.
— Разполагате ли с нещо, което да докаже, че сте този, за когото се представяте?
Подадох му снимка, на която бяхме двамата с Наталия.
— Какви са въпросите ви? — попита той, докато ми я връщаше.
— Съвсем елементарни. Може да ви се стори странно, че ги задава съпругът на Наталия.
— Искате да кажете, че не сте знаели нищо за тази й дейност?
Крайно неприятно ми беше да си го призная.
— Не. Решила е, че така е по-добре.
Той почеса русата си брада и кимна в съгласие.
— Как минавате през границата? — попитах го. — Чувал съм, че пиле не може да прехвръкне.
Той се усмихна лекичко.
— Има норвежки организации за защита на децата, които го правят вече десет години. Навремето беше невъзможно, но днес дори и Русия не пази границите си като някога.
— И къде отвеждате тези русначета?
— Най-напред в болница. Правят им основни прегледи още щом минем границата.
— И защо ги преглеждат?
— Самите деца твърдят, че са доведени тук от лечебниците на детските лагери. Били тежки случаи, както ни казват.
— А това какво означава? Тежки случаи на какво?
— Нито Наталия, нито американката ни казваха нещо повече. А и ние не ги питахме. Приемахме, че децата са в сериозна опасност. Очевидно не от здравна гледна точка. Преведените деца до едно се оказват в отлично здраве.
— И след като минат през норвежката болница?
— Приемат ги семейства в различни западни страни. Много от тях остават в Норвегия, други стигат чак до Канада или Съединените щати.
Изпитах жесток срам от това, че продаваме децата си зад граница по този начин. И силно притеснение за това, което може да им се случи оттук нататък. Но погледнах норвежеца в лицето и ми се стори невероятно да е брънка в търговски канал за деца, който завършва в Ню Йорк, Чикаго или Париж.
Под светлината на луната и фенерчетата на норвежците ние изведохме децата на поляната. Някои вече бяха заспали и сега влачеха крака, треперейки и кривейки устни, готови да се разплачат. По-големите си даваха невъзмутим и необщителен вид. Аби им беше обяснила всичко, което можеше да се обясни, в микробуса. Нямаше какво повече да им се каже.
— И каква я свършихме? — погледна ме въпросително Аби.
— Ти как мислиш?
— Офицер от руската милиция и специален агент на ФБР подпомогнаха и съдействаха в отвличането и нелегалното извеждане на група деца през руската граница. Ти ми кажи, Константин, добро дело ли извършихме тази нощ?
Част от норвежците, едва в този момент забелязах, бяха млади жени. Не отговорих веднага на Аби, защото се загледах как те стояха наведени над децата и им шепнеха окуражаващо на руски. Отново се обърнах към Аби:
— Добро дело ли? Вярвам, че е така. Може да ни изхвърлят от работа заради него, но да, смятам, че беше добро дело. А ти?
Тя усети колко подтекст се криеше във въпроса.
— Видях достатъчно, за да разбера от коя страна на барикадата е стояла Наталия.
Повдигна рамене. Извади фотоапарат от джоба на шубата си и направи снимки на всяко от децата.
Останахме да гледаме как норвежците ги разпределят на двойки. Аби се наведе и целуна Ирина по челото. Видях как Аби преглътна трудно, а Ирина плачеше.