— Всичко ще се нареди — каза Аби. — За вас започва друг живот. Щастлив живот.
Повечето от децата заплакаха тихо. Брадатият норвежец махна за довиждане. Луната се скри зад един облак и след секунди виждахме само как лъчите на фенерчетата избледняват между дърветата.
47.
Системата в Русия си остава непроменена от времето на Елцин. Пред децата без родители се откриват два пътя в живота. Единият е свободата на улицата — на малка част от тях се случваше да ги приберат патрули като тези, които командвах аз, и да ги изпратят в нормални сиропиталища. От онези, които съществуваха единствено благодарение на добрата работа и състраданието на американски и западноевропейски благотворителни организации.
Повечето изоставени деца се сблъскват със съвсем различен живот. Вписват ги в категорията слабоумни и бавно развиващи се и ги изпращат в интернати — кошмарни центрове за грижи от страна на държавата. Или пък ги арестуват за дребни престъпления и ги изпращат в детски поправителни лагери, голяма част от които са тук, в ненаселените блатисти райони на Колския полуостров. Там животът им преминава под непрекъснатото малтретиране от страна на по-големите деца и онези, които получават заплати, за да ги надзирават. Обикновено са лишени от добра храна и витамини. Спин, а още по-често туберкулоза са неизбежният резултат от липсата на грижи.
Всички говорят, че тяхната съдба е срам за Русия. Всички го говорят още от времето на Елцин.
Тръгнах за лагер „К 27“ край Нивка с лошо предчувствие. Рядко се издаваха разрешения за посещение на такива места. Никога не бях стъпвал в лагер, но знаех за ужасите, с които се славеха тези места. Снегът тук се топеше и бавно се смъкваше на мръсни ивици надолу по импрегнираната с асфалт хартия, от която бяха направени покривите на бараките, а няколко висулки се отчупиха и паднаха само докато оставяхме нашата камка на паркинга и вървяхме към административната сграда.
След няколко минути ни въведоха в построената от дървени трупи главна канцелария.
— Капитанът е на обиколка из лагера — осведоми ни сержантът писарушка. — Полковникът ви очаква.
Когато отвори вратата пред нас, видях Соня Фетисова да излиза иззад бюрото и да тръгва, клатушкайки се, към нас да ни посрещне.
— Агент Кънингам, радвам се да ви видя отново. Е, Константин, наистина трябва да седнем на чашка някой път — каза тя.
Потръпнах. Този разговор трябваше да стъпи на съвсем друга основа.
— Специален агент Кънингам и аз дойдохме тук, полковник, за да ви уведомим за бягството на девет от вашите подопечни затворници.
Тя кимна и ни покани с жест да седнем, след което се запъти към стола зад грубо боядисаното в синьо бюро.
Всеки път, когато видя Фетисова, се удивлявам, че една жена, без значение коя е тя, може да бъде толкова отвратителна. Фетисова надвишаваше поне двойно всяко разумно тегло. Забелязах, че зелената пола на униформата й имаше гадната особеност да се повдига до определено място на бедрата и да разкрива надиплените й бутове, обути в сив найлонов чорапогащник, докато се разхождаше из канцеларията.
Когато гледаше директно към нас, лицето й беше почти идеално кръгло, червендалесто, набръчкано повече от нормалното за нейните четиридесетина години, а черната коса беше щедро украсена с червени петна. Спомних си, че в далечното минало, ако някой искаше да изчетка всемогъщата председателка на Студентския съюз, непременно трябваше да спомене косата й.
— Да ме уведомите за избягали затворници ли? Мислех си, че се разбрахме по този въпрос по време на срещата ни с кмета — обърна се тя към Аби.
— Не е просто информация — каза Аби. — Доказателства за бягство.
Очите на Фетисова почти се изгубиха зад пухкавите зачервени скули, така че когато попаднеше светлина върху тях, те проблясваха лукаво, което ми напомни за В. И. Ленин — както човека, така и котарака.
— Първо ми обяснете как така стигнахте до положението да ми предлагате такава информация. — Разкопча горния джоб на куртката си и извади цигари. — Може би имате някакъв информатор? Човек, който със сигурност получава от вас пари, долари. Трябва да ви предупредя, че в Русия на подобни хора не може да се разчита особено. — Усмихна се злорадо. — Боя се, че в нашата държава историята на доносниците е дълга и богата. Почти по правило са неблагонадеждни. Изненадана съм, че вашият колега от руска страна, Константин… — стрелна презрителен поглед към мен — не ви е разяснил това. Та как точно се сдобихте с тази информация, агент Кънингам?