— Съжалявам, полковник — отвърна енергично Аби. — Не мога да ви разкрия това. Нито пък съм длъжна. Аз и моят помощник, инспектор Вадим, работим на пряко подчинение на Всеруската прокуратура, чиято централа е в Москва. Сигурна съм, че ме разбирате.
Фетисова извади цигара и я запали. Движенията й бяха дразнещо бавни. Техника за забавяне на действието до желания от нея ритъм. Имах силното усещане, че е притеснена. Усмихна се.
При това положение да й отвърне с усмивка щеше да е грешка. Аби се облегна назад, а красивото й лице не трепна. Отместих поглед към стената зад главата на Фетисова. На дървено табло се кипреше дълго послание:
„1998 година бе обявена от тогавашния президент Елцин за година на изоставените руски деца. През същата година са арестувани заради криминални деяния над 200 000 деца.
Положението не се е подобрило. Наш дълг, граждани колеги, е да бъдем бдителен страж срещу растящата вълна от детска престъпност.“
Течението в зле уплътнената барака полюшваше няколкото листа, окачени на таблото — график на дежурствата през почивните дни. Охранителен отряд 22 поема смените на всичките четири наблюдателни вишки от 6:00 часа. Указания за почистване на бараките и третиране срещу гризачи. Дежурен медицински служител за месеца: д-р. Г. В. Потанин. Потанин.
Усетих, че очите ми се изцъклят.
— Не съм уведомена от Москва — каза полковник Фетисова.
— Не очаквайте да го направят — отвърна Аби. В гласа й имаше категоричност, която впечатли дори Фетисова. — Вече ми предоставиха неограничени пълномощия във връзка с разследването, което водя. Ако желаете, можете да проверите това в Главна прокуратура в Москва още сега.
Униформената жена зад бюрото стисна устни, разколебана как да продължи разговора. Отместих погледа си от лицето й и надникнах през прозореца. От самия лагер не можех да видя почти нищо. В отсрещния край на открития асфалтиран плац колона от малки сиви силуети излизаше с маршова стъпка през портала. На рамената си носеха лопати с абсурдно дълги дръжки за такива малки деца. Когато и последните в колоната минаха през портата, тя започна да се затваря. Какво участие имаше Потанин във всичко това?
— Изправяте ме пред проблем — каза Фетисова след малко. Облегна се назад и изпъна куртката си. — Аз, разбира се, отговарям за всички трудови лагери за малолетни в Колска област…
— А колко са те, полковник? — попита Аби.
— Това е поверителна социална информация — отвърна троснато Фетисова. Стана и започна да се разхожда из стаята дори се спря до прозореца, преструвайки се, че се взира в нещо навън, което е привлякло вниманието й, като по този начин отново ни предостави възможността да огледаме свивките на подутите й колене. — Малко ми е трудно да приема предложената от вас информация — добави тя, обръщайки се с лице към нас. — Защото тази сутрин се свързах с всичките коменданти на лагери поотделно. Наредих им незабавно да направят поименни проверки. Ето тук са резултатите. — Вдигна лист хартия от бюрото. — Тази година не е имало бягства от никой лагер, подопечен на лагерната администрация в Кола. Последният случай е с две момчета, които бяха заловени отново само часове след бягството. Това беше преди Нова година.
— Хайде да зарежем глупостите — каза рязко Аби. — Не става въпрос просто за някой от лагерите. Имената, с които разполагаме, са от този лагер.
Дори червендалестото лице на Фетисова пребледня.
— Може да разполагате с имена — каза тя, — но какви доказателства имате, че тези деца са избягали?
— Имаме идентификационните им номера, под които ги е регистрирала лагерната управа. Имаме даже и снимки — добавих аз за ефект. — Ако децата са още тук, просто ни ги покажете.
Фетисова се окопити и поклати глава с пародийно печално изражение.
— Боя се, че някой ви е взел парите за нещо, което на вас ви се е искало да чуете. Комендантът тук, на К 27, е проверил имената, които сте му изпратили с факс тази сутрин. Вашите обвинения, че са избягали девет деца, са му се сторили доста интересни.
— Интересни?
— Точно така се изрази.
— Значи той не отрича, че имената в списъка са на деца, затворници в този лагер?
— Не, разбира се. Нещо повече, според неговата информация всичките девет деца до неотдавна са били на лечение в медицинския стационар на лагера.
— На лечение от какво?
— Хайде да решим този проблем така, както диктува логиката, агент Кънингам. Ако ми позволите… — Отиде до бюрото, вдигна слушалката на телефона и каза: — Готови сме.
Вратата се отвори почти на секундата. Млад капитан в зелената униформа на лагерната администрация я задържа отворена.