Двете деца хвърлиха нагоре към мен по един бегъл поглед и продължиха играта си. Момичето претегли внимателно в шепа петте парчета от бисквитата и ги хвърли във въздуха, обръщайки разтворена длан надолу, за да ги улови върху гърба й. Но пръстите бяха твърде тънки, за да задържат повече от едно-две парченца. Когато паднаха на пода, тя изкрещя с високия си писклив глас ругатня, достойна за казармено помещение.
Придърпах един стол и отместих каната с вода, за да не ми се пречка пред погледа към тях. Бяха измити и преоблечени в чисти дрехи. Имали са късмет. На лицата им не се забелязваше характерната за туберкулозните сивкава бледност. Косата на момичето блестеше под голата крушка в стаята за разпити. Лицето на момчето беше чисто, а косата остригана. Усетих, че и двамата разпознаха в мен човека, който ги беше заловил.
— Откъде сте? — попитах ги.
Момчето се извърна с гръб към мен, събра парчетата от бисквита, хвърли ги и улови всичките пет върху гърба на дланта си.
— Ще намерим дом, където да живеете — добавих аз. — Там ще има още много деца. Нарича се сиропиталище.
— Вече бях в такова. Знам какво ти правят в сиропиталището. — Той направи неприличен жест.
— Този път ще е различно — възразих аз. — Към вас ще се отнасят грижовно.
Момчето изсумтя, хвърляйки и хващайки отново всичките пет парчета върху ръката си няколко пъти в бърза поредица.
— Знаете ли, че може да открият обвинителна преписка срещу вас за това, което правехте в кораба?
Момчето ме погледна така, сякаш нищо не разбира.
— За това, че крадяхте от мъртвец.
— Вече имам сума преписки, началство — каза той. — Какво значение има още една? — Замахна с ръка и бисквитените парчета изтракаха по стената. Момичето го погледна с възхищение в сините си очи.
— Откъде сте?
— От Петербург — отговори той. — Откъде другаде?
— Значи са те осъдили там за някаква беля и са те изпратили тук да си излежиш присъдата. Как избяга от конските вагони?
— Мъжете дойдоха и разбиха катинарите отвън… — Говореше за оскотелите пияници, които се скитат по разпределителните гари. — Опитаха се да докопат по-големите момичета. Останалите се разбягахме като плъхове.
— Чуй ме, ако не искаш да те изпратят в трудов лагер, не споменавай пред никого фамилното си име. Казвай, че си го забравил. Кажи, че от години живееш на улицата.
— Не е лош за ченге — каза момчето към момичето.
Истината, приятели, е, че смисълът на живота ми са подобни малки моменти на признание. Бях намерил някаква допирна точка с тях.
— А сега гладни ли сте?
Изведнъж отново станаха деца, закимаха единодушно. В децата има нещо удивително — те са прями и искрени. Попитай ги само дали са гладни, и този въпрос ще прогони всяка друга мисъл от главите им.
Обърнах се към вратата и я отключих. Бях я отворил наполовина, когато почувствах остра болка в задната страна на крака си. Паднах по гръб още преди да осъзная, че се дължи на ритник. Ударих си главата в облицования с грапава ламарина под и се втрещих в тавана с отворена уста.
Чух как момичето изцвили от радост, докато аз надигах главата си, за да проговоря, видях как ръбът на каната с вода се накланя и изведнъж започнах да се давя, да кашлям и да се мъча да си поема дъх.
Изправих се, кашляйки и плюейки вода. През всичкия шум, който вдигах, чух топуркането на два чифта бързо бягащи крака в коридора. Когато стъпките проехтяха в чакалнята, аз още бършех очите си, а когато успях да изкашлям и водата, влязла дълбоко в гърлото ми, външната врата се отвори със скърцане и се затръшна шумно.
Седях на масата и си играех с парчетата от бисквита като с ашици, когато пристигна жената от сиропиталището. Фаня Карлова беше стара приятелка на Наталия, колежка от хирургията, която през свободното си време работеше с нея и в управата на сиропиталището. Явно беше чула историята от някого във фоайето.
— Трудно ми е да не се смея — каза Фаня, сдържайки усмивката си с усилие. — Повален от деветгодишно момче. Олеле!
— Беше подъл, коварен ритник. Знаеше точно къде да удари. И все пак те бяха двама.
Фаня кимна сериозно:
— Разбира се. Двама срещу един. Шансовете не са били на твоя страна, Константин. — Посочи коляното ми с кимване. — Искаш ли да ти прегледам крака?