Протегна пухкавата си длан и я сложи върху моята.
— Утре, Константин, ще имаш всичко, което пожелаеш.
— Това обещание ли е?
— Пред боен другар.
Измъкнах ръката си и се обърнах с намерението да си тръгна.
— Не можеш да си отидеш. Не и преди да ми кажеш дали бюлетините са осигурени.
— Осигурени са — отвърнах аз. — Но дали в твоя полза или за Рой… Наистина не знам.
Тръгнах надолу по стълбите и се сблъсках със стена от шум. Рой ме забеляза, когато стигнах до последните няколко стъпала, и бодигардовете му разблъскаха с рамене тълпата, за да му направят път. Беше с бейзболната си шапчица.
— Костя, радвай се за мен. Видя ли как се развиват нещата? — Посочи към големия зелен екран. — Дебелата стара чанта ми води с около пет-шест хиляди. В момента преброяват секцията в „Лермонтов“ и работата върви към равенство. Бюлетините от секцията на стадиона се очакват до час-два. Когато пристигнат, тридесет, четиридесет, че даже и петдесет хиляди гласа ще се изсипят в скута ми. — Той събра колената си, изсумтя и се хвана с двете шепи за слабините.
Мобилният ми телефон иззвъня и аз го измъкнах от джоба си.
— Шефе — прошепна гласът на Веня в ухото ми. — Всичко върви по план. — Охраната на секцията на стадиона се съгласи да си затвори очите за половин час. На съответната цена…
— Веня…
— Имаше някъде около четиридесет хиляди бюлетини, които без тридесетте хиляди за теб, пътуват към летището. По документи всичко е точно. Ще изглежда като катастрофално ниска активност в секцията на стадиона.
Обзе ме паника.
— Забавете още нещата, Веня, моля те. Трябва ми още един час. Даже два, за да наглася всичко.
— От стока като тази трябва да се отървем много бързо, без значение по какъв начин. Много бързо се вмирисва, за да я разнасяме насам-натам. Надявам се, че ме разбираш правилно. Два часа, не повече. Разбрахме ли се, шефе? — каза Веня и затвори телефона.
Рой гледаше екрана с резултатите. Точно в този момент обявяваха резултатите от „Лермонтов“. За госпожа Баданова — шестнадесет хиляди и петстотин. За Рой — едва триста или четиристотин по-малко. Рой накриви бейзболната си шапка на една страна, изплези се и събра очите си навътре.
— Кой е допускал, че тъпакът на трийсет и шесто основно ще стигне дотам, че да бъде избран за губернатор на Кола? — попита той.
— Самият ти — казах аз и го дръпнах настрани. — Чуй, искам да те попитам за някои неща.
— Добре. — Даде знак на сътрудниците си да ни осигурят пространство за разговор.
— Осведомен си по-добре от мен за политическия живот в Мурманск въпреки двегодишното изгнание в Унгария. Нужни са ми отговори на няколко въпроса, Рой. Откровени отговори.
— Някога да съм ти отговарял по друг начин?
— За бога, Рой…
Той се ухили срещу мен с присвити очи.
— Имаш съмнения по отношение на хората, на които си се отдал изцяло, така ли е, Костя? Казах ти, заклех се във всичко свято, че има само един кандидат, който държи на почтеността и законността.
— Ще ми се да науча нещо за миналото на Баданова и мъжа й.
— Попаднал си на когото трябва — засмя с ехидно той.
— Каква е версията за смъртта на губернатор Баданов? Случайна злополука ли е?
— След всеки облак грейва слънчев лъч. Нямаше да съм тук сега, ако някой не се беше погрижил да сипе няколко литра вода в резервоара на хеликоптера, с който пътуваше бедният Антон. Както вече казах, зад всеки облак… — Един от телохранителите на Рой му подаде чаша с водка и след като размисли, неохотно подаде една и на мен.
— Още с пристигането си в Мурманск, ти ме предупреди да стоя настрана. Помислих си, че не искаш да работя за Баданов. Но всъщност е ставало въпрос да не пътувам по никакъв повод с неговия хеликоптер. Ти си знаел.
— Бях дочул разни слухове. Не ми се искаше мой приятел от ученическите години да падне в езерото.
— А да не би случайно ти да си уредил тази катастрофа с хеликоптера?
Рой инстинктивно вдигна чашата към устните си.
— Не отричам, че бих го направил, ако се бях сетил. Само че не се сетих. Ще трябва да се примириш с тази истина.
— Кой го е направил, тогава?
— Всеки един от стотината местни ракетири, Костя, стари приятелю. Е, да речем, че е някой от двадесетината или тридесетината, които са побързали да си купят хеликоптери за лични нужди.
— Какви ги говориш? Какво намекваш, че се е случило с Антон Баданов?
— С генерала от военновъздушните сили Баданов, макар и бивш.
Доближих се до него и казах почти шепнешком:
— Не съм забравил. Бил е командир на въздушен полк през гражданската война.