— А мъжът?
— Той е забулен, мили ми инспекторе.
— Искаш да кажеш, че не ти е ясен?
— Видя мишките — каза тя гневно. — Бягаха изплашени. Картите… Видя ли картите?
— Не…
— Напълно съответстват! Когато една добре разбъркана колода съвпадне, това показва равновесие. Мъжът носи в сърцето си и доброто, и злото. — Пое дълбоко и шумно дъх. — Но жената… — Тя повдигна главата си така, че непроницаемите й очи да срещнат моите, поемайки шумно дъх. — Пази се от жената.
Хипнотичната сила на черните й очи почти не отстъпваше на кубанската водка. Имах чувството, че ме тласкат към умопомрачение. Към мишки, марихуана и умопомрачение.
— Няма никакво съмнение относно двамата — каза гадателката. — Трябва да вървиш с този, когото познаваш. Трябва да подкрепиш мъжа.
Сложих на масата няколко банкноти. Десет или двадесет рубли.
— Остава да кажеш, че ще дойда пак.
Тя поклати глава и издуха струйка марихуанен дим от устата си.
— Не, млади човече. Няма да дойдеш пак. Никога.
Тръгнах към изхода на палатката.
— Преди да си тръгнеш от Града на порока — каза тя, — тук има една жена, която често пита за теб. Може би има нещо да ти каже. Желаеш ли да я видиш?
Спрях се озадачен.
— Не те разбирам.
— Тя работи тук. Упражнява занаята си — каза старицата с грозна усмивка. — Вече си разговарял с нея. Иска да ти разкаже една история. За някаква кукла.
Погледнах я учудено.
— Не е възможно да си знаела, че ще дойда при теб тази вечер.
— Разбира се, че не знаех. Защо държиш да ми припишеш повече дарби, отколкото притежавам?
Застанала до отворения вход на палатката, старицата направи знак към сгушения силует на жена, чакаща в сянката до стар трактор влекач. Направих няколко крачки напред защото тя се колебаеше, но все пак тръгна към мен.
— Говорихте ли с американците за наградата? — попита тя.
— Ще говоря — отвърнах.
— Елате с мен.
Поведе ме между палатки и подпрени с камъни под гумите автомобили, пасящи коне и неописуема бъркотия към малка барачка от вълниста ламарина. Беше жена с нелоша, но вече съсухрена външност. Доста висока и вероятно слаба, доколкото можеше да се отгатне през дебелото палто, обаче лицето й имаше сивкав оттенък, който дори трепкащата светлина на една неонова табела беше безсилна да прикрие, докато минавахме под нея.
Както често се случва през пролетта, рехавите калки дъжд изведнъж преминаха в порой. Подслонихме се за малко в шперплатовите останки от диснилендска миниатюра на замък.
— Искам да съм сигурна — каза тя. — Наистина ли е обявена награда?
— Американското консулство дава десет хиляди долара — уверих я аз.
Тя поклати замислено глава и каза:
— Чуйте. Не дължа нищо на роднините си и не се срамувам от това, че реших да се срещна с вас.
— Какво общо имат роднините ви?
— Казвам се Валя Руп. Рита, майката на Саша и Лука, е по-голямата ми сестра.
Дъждът отново се усили и задрънча по ламаринените колиби наоколо като падащи камъчета. В рядката трева се образуваха лъскави кални локви.
— Богородичке! — каза тя. — Елате да се подслоним.
Хукнахме по тревясалия път. Бараката й се оказа без предна стена, но ламариненият покрив благоразумно бе направен да стърчи напред, така че вътре почти не пръскаше. На нара в дъното на тъмното помещение седеше друга жена и наглеждаше един самовар.
— Остави ни сами, Татяна — каза високата жена.
— Ама разбира се, разбира се. — Татяна веднага скочи на крака и започна да приглажда и потупва леглото с разтворена длан, гледайки ме в очите.
— Татяна — каза жената. — Той не е клиент. Милиционер е.
Татяна се замисли над тази нова информация и започна да се измъква бавно с едното рамо напред.
— Даже и милиционерите имат нужда от някои неща — промърмори тя почти на себе си.
Въпреки посивялата коса и бръчките по лицето Валя беше на малко повече от петдесет години. Покани ме с жест да седна на леглото, измъкна табуретка изпод металната маса и се настани срещу мен. Усещах как дъждовната вода се оцежда от косата ми.
— Споменахте, че искате да ми кажете нещо — подхванах разговора аз.
Тя се намести по-удобно на табуретката.
— Трябва да ме разберете. Тук живеем без достъп до последните новини. Едва преди няколко дни чух за смъртта на жените в мазето на „Лермонтов“.
— Едната от тях беше моята съпруга.
— Затова ви потърсих.
Оказа се, че ми е трудно да запазя някаква служебна дистанция. Не знам какви са механизмите на скръбта, но в този жалък и шибан от дъжда навес бардак почувствах най-силно липсата на Наталия след смъртта й.