Полагах големи усилия да възприема тази версия.
— Лука разказвал ли е на Саша за Андрей Чикатило?
— Това беше нещо като вечерна молитва за тях. Саша буквално израсна с разказите за него. Като малък колекционираше вестници и всевъзможни публикации, споменаващи Андрей.
Облегнах се назад, толкова смаян от влиянието на невзрачната личност Чикатило върху Лука и Саша, че дъхът ми почти беше спрял. Но естествено е да си избираме героите именно по баланса в характерите — учтивост и жестокост, състрадателност и садизъм.
— Не се съмнявам, че именно Саша е отвлякъл жените — каза Валя. — Избрал ги е по някаква неизвестна причина. Направил си е удоволствието. Но Лука сигурно е разбрал. Той е подхвърлил куклите. Историята се повтаря. Отново същото като с Чикатило, само че този път горкият Лука се извинява заради Саша.
Минах на бегом по пътеката между бараките, продължих да тичам по каменистия път и доста се полутах между храсталаците, докато намеря камката. Изкарах я на пътя и поех към града, натискайки здраво газта.
Миомантика. Гадаене по движенията на мишки. Приказки за масови убийци и кръвосмешение. Възможно ли е именно това да съм имал предвид, приятели, когато казах, че взимам живота си в собствените си ръце?
Взех един остър завой на тесния каменист път и мощните фарове подплашиха двойка зайци. Те скочиха и побягнаха — единият наляво, другият надясно. И това ли означаваше нещо? Лапиномантика? Гадаене по движенията на подплашени зайци?
Продължих да карам, отвратен от себе си, от мръсотията в палатката на гадателката, от щъкащите мишки, от готовността си да повярвам на пълното отрицание на Баданова.
Но пък бях доволен от информацията, която ми даде Валя. Саша бе работил в моргата като помощник на Лени. Знаел е пътя до мазето в клиниката на Потанин. Знаех кой е убиецът и кой е неволният му помощник — Лука, неговият тъжен и вечно извиняващ се баща-брат. Продължавах да се чувствам потресен от историята и не можех да възстановя душевното си равновесие. Гумите свиреха като бурен вятър в ушите ми, докато взимах острите завои по тесния път.
54.
Спрях камката на паркинга за кратък престой. От мястото си виждах гъсто множество от хора пред сградата на летището, дошли за обявяването на резултатите. Пристигналите по-рано стояха с безкрайно руско търпение под синия неонов надпис на летището.
Загасих мотора. Тази част на паркинга беше слабо осветена и тиха. Толкова тиха, че чух тихия шепот на мерцедес някъде зад мен.
Погледнах в огледалото и видях сребристата решетка да се приближава със загасени фарове. В последния момент колата зави рязко наляво и спря напряко пред моята камка. Присветнах с фаровете но не можах да видя нищо през опушените в синьо стъкла.
Запалих мотора на камката, за да се оттегля бързо назад, но когато вдигнах поглед, Саша Руп вече бе слязъл от мерцедеса, застана до спуснатото стъкло от моята страна и опря голям пистолет в бузата ми.
— Загаси мотора — нареди той. — Ела с мен. Трябва да си поговорим за известно количество бюлетини.
Бях лице в лице с човека, убил Наталия, с човека, когото дори в този момент маниакалната ми педантичност веднага преквалифицира като виновник за нейната смърт. Със съзнанието си може би виждах някаква малка разлика, но с душата си — никаква.
Можех да се хвърля срещу него с риск пищовът да ми пръсне главата. Но чуйте истината, приятели. Не това ме спря. Причината беше в категоричното осъзнаване на факта, че като мъртвец вече не бих могъл да отмъстя на Саша Руп.
Длъжен бях да запазя за себе си онова, което знаех. Не трябваше по никакъв начин да му подсказвам, че не говорим само за бюлетини. И капка от омразата, която изпитвах към него, не биваше да проличава на лицето ми. Трябваше да остана жив, за да продължа битката.
— Ще седнем в мерцедеса — каза той. — По-комфортно е.
Седяхме полуизвърнати един към друг на луксозните кожени седалки, а лампичките над вратите осветяваха главите ни. Пистолетът в ръката му бе насочен право в слабините ми.
— Та къде са бюлетините? — попита той.
Свих рамене и пистолетът се стовари върху китката ми толкова силно, че можеше да ми счупи някоя кост.
— Да започнем отначало — каза Саша. — Къде са бюлетините?
Едва когато изрече тези думи и ръката ме засмъдя от болка, започнах да долавям със сетивата си обстановката в купето. Не просто допира до кожената тапицерия или тихата музика от високоговорителите, а и миризмата.