— Не се увличай с мелодрамите.
— Мисля, че ще загубиш.
Той придърпа Белинда до себе си и бръкна под тениската й. Знамето се нагъна.
— „Аз съм янки…“ — затананика под носа си Рой. — „Янки дудъл, победи или умри…“ — Но не отместваше от мен пронизващия си поглед И стисна гърдата на момичето толкова силно, че то трепна от болка. — Да загубя? — изръмжа той към мен. — Какво е това, което ти знаеш, а аз не?
— Смятам, че сигурно ще загубиш — отвърнах предпазливо, — защото някой е откраднал тридесет хиляди бюлетини от стадиона.
Лицето му изведнъж се вкамени.
— Истина ли е това? — Облегна се назад и измъкна ръката си от деколтето на Белинда.
— Истина е.
— Абсолютно сигурен ли си?
Преглътнах трудно и отговорих:
— Сигурен съм.
Той извърна лице към Белинда и й нареди:
— Излизай. Тук вече няма място за жени.
Тя изприпка на осемсантиметровите си токчета. Останах с впечатлението, че за нея участието й в политиката се състоеше от безкрайна серия бързи излизания.
Рой стана на крака. Изражението му вещаеше истинска буря. И очите му. Никога не се бях замислял за това, но като се изключи необяснимият зелен цвят, човек би казал, че те са азиатски тип. Генетично наследство от Чингис хан и неговата Златна орда. — Нима искаш да ми кажеш, Костя — изрече той със заплашително сдържан глас, — че ти си откраднал от стадиона тридесет хиляди от подадените за мен бюлетини?
— Поръчах да ги откраднат — признах си. — В полза на госпожа Баданова.
— Приятели сме от деца — изкрещя той. — Що за приятел си ти бе, твойта мамка? — Нахвърли се върху мен като приведено разярено биче и ме удари с рамо в областта на слънчевия сплит. Чух как въздухът от дробовете ми излиза и се блъснах гърбом в стената. Възможно е за част от секундата да съм загубил съзнание.
Когато отворих очи, видях, че бе отстъпил крачка назад и замахваше с десния си юмрук към главата ми. Реагирах по естествения начин. Вдигнах лявата си ръка и парирах удара му, но непоносима болка ме сряза от китката, вече наранена от Саша Руп, до рамото. Изкрещях.
Когато отпуснах гарда, той ме удари с другата ръка. Следващият удар, който щеше да ме повали на земята, бе възпрян по средата на замаха, защото вратата се отвори. В рамката й се появи широкоплещест охранител с вдигнати във въздуха юмруци, който явно се опитваше да разгадае какво става.
— Разкарай се — изръмжа му Рой. — Проблемът е личен, между стари приятели.
Вратата се затвори шумно.
— Откраднал си бюлетините ми, копеле гадно!
Можех да приема тези думи за подарена ябълка или шоколад, ако не беше ритникът, който ги съпроводи. Злобно прицелен между краката. Успях да го отклоня само частично с коляно.
В същата секунда, в която болката ме накара да се превия напред със зейнала уста, го видях, че се извръща към чекмеджето на бюрото.
Когато успях да надигна глава, той държеше малка, обвита в кожа палка. „Едно от оръдията на труда“ — мина ми през ума.
Предприех контраатака. Единственото ми предимство пред Рой е, че съм много по-висок Дължината на ръцете ми е достатъчна да го държи на безопасно разстояние. Прицелих се и го ударих със здравата си ръка.
Викът му съвпадна с глухия рев, повод за който беше поредният отбелязан от италианците гол. Странното бе, че и двамата извърнахме глави към телевизора, за да видим повторението. Само че Рой пръв се върна в реалността. Налетя с вдигната палка и стигна до мен в момента, в който се наведох и се търкулнах на пода, за да избегна удара. Миг по-късно неговите осемдесет килограма тупнаха върху мен.
Палката се вдигна и аз успях да задържа ръката му за няколко жизненоважни секунди.
— Опитвам се да ти кажа, тъпо говедо, че имам намерение да ти върна бюлетините.
Той отпусна палката. Лицето му беше яркочервено, а по челото му се стичаше пот. Устата му увисна отворена.
— Разбира се, че е така, мамка ти. Сигурен съм. Иначе нямаше да ми кажеш.
Дишахме тежко като хипопотами, проснати един върху друг, когато Паско отвори рязко вратата.
— Ей сега изсипаха урните от стадиона — изкрещя той с прегракнал от паника глас. — Най-ниската активност в целия град. Не ни достигат трийсет или четирийсет хиляди гласа. Невъзможно е да спечелиш!
Рой вдигна глава. Белинда, внушителна като статуя с високите си токчета, стоеше зад Паско.
— Господи — каза тя, когато ни видя. — Исусе Христе!
Рой ме отблъсна от себе си и затвори вратата с ритник.
— Ти имаше намерение да ми ги върнеш, Костя. Кога? — Дишането му беше шумно.
— Първо искам да се закълнеш пред мен, Рой, че нямаш нищо общо с похищаването на Наталия. Нищо общо.