Той ме погледна и долната му устна провисна.
— Нима ме обвиняваш в нещо такова, Костя?
— Сблъсквал съм се с някои неща в миналото, Рой.
— Съображенията, засягащи сигурността на държавата, са нещо друго. Но никога не бих постъпил така с жената на приятел. Не и с твоята жена, Костя. Не вярвам, че допускаш такова нещо.
Помислих си, че ей сега ще се разплаче. Той поклати глава:
— Не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен. — Погледнах го втрещен. Беше забравил за бюлетините от стадиона. — Костя. Аз да постъпя така с теб? — Поклати глава недвусмислено. — И все пак, какво общо има това с моите бюлетини?
Подпрях се на лакът.
— Дай ми няколко секунди да се обадя по телефона. Все още мога да ти върна бюлетините. — Замълчах за момент. — Стига да не забравиш, че един добър жест предполага друг.
Той избърса сълзите от очите си и се ухили.
— Първо на първо ти открадна бюлетините ми, мамка ти. Грабвай телефона и ми ги върни. После ще разговаряме за услуги.
Седяхме в кабинета на Баданова. Постоянно бършех носа си, който не преставаше да кърви. Лампите бяха запалени, въпреки че изгревът бе озарил небето навън. Аби седеше зад бюрото на Баданова; Дронски, оставил патерицата си подпряна на стената, беше от дясната ми страна, на стол от хромирани тръби с черна кожена тапицерия. Не мога да отрека, приятели, че тайничко се чувствах победител. Бях изхвърлен от работата по разследването на случая, но именно аз открих връзката между Саша и подземието на клиниката. Именно аз установих, че старата връзка от армията между Саша и генерала от военновъздушните сили Баданов е била заменена от връзката между Саша и Баданова. Вероятно не чак толкова дейна. Но никой от нас не подозираше за съществуването й до момента, в който бях издърпан в мерцедеса с опрян в скулата „Магнум 44“.
— Съобщението се получи преди около половин час — каза Дронски. — Дежурният в една отдалечена метеорологична станция в планината видял луксозна кола в гората и чул няколко изстрела. Може би пет според него. Малко преди тях забелязал бял мерцедес. От милицията изпратили патрулна група, която открила много кръв.
— Но не и труп?
— Не. Но са водели лекар с тях, който казал, че човек, изгубил толкова много кръв, ще умре, ако не постъпи в болница още тази нощ.
Видях как Аби се навежда към най-долното чекмедже и наднича над плота на бюрото.
— Ти какво мислиш? — попита ме тя.
Какво мислех ли? Мислех си за черните очи на Саша, събрани на точка от страх, когато разбра, че съм решил да го убия. Мислех си за онези малки и безпомощни длани, протегнати разтворени към мен, сякаш можеха да спрат куршумите. Но нима е оцелял? Бяха намерили кръв в тъмната гора, но не и труп.
— Мисля, че няма да стигне далече — отвърнах.
— Разпространихме данните до всички управления на милицията и поискахме специална проверка в болниците.
— Не забравяйте Лука — добавих. — Ще го доведете ли за разпит?
— Разбира се — потвърди Аби с енергично кимване. — Пински вече замина към хангарите с едно отделение.
— Кажете на Пински да не използва сила срещу него.
— Може да е слабоумен — възрази тя, — но най-малкото е съучастник в убийство.
— Не го виждам точно в тази светлина — казах аз.
Тя сви рамене, подразнена от различията в мненията ни.
— Какъвто и да е случаят, предстои му да отговаря на много въпроси.
— Слушай — казах аз, — всичко, което се опитвам да ти обясня, е, че през целия си живот той е бил мачкан. Саша е само последният от опашката. — Спомних си за нещата, които се случваха в училищния двор на 36-о основно. За заплашително наежения Рой, докато се приближаваше към високото, заекващо от уплаха момче, протегнал ръка да получи парите за обяда на Лука. Рубла или две. Данък за побойника. — Само те моля, нищо повече. Кажи на Пински да бъде по-търпелив с него.
На долния етаж, в централното фоайе на аерогарата, изригнаха викове.
— Резултатите ли обявяват? — попита Аби и се изправи до бюрото.
— Не — отвърнах предпазливо. — Пристигна последната партида урни. — Поколебах се. — Оказа се, че бюлетините от секцията на стадиона са изпратени на две порции. Не знам каква е причината — добавих без каквато и да е нужда.
Дочух забързано потракване на токчета и се обърнах. Видях Рой и „американското“ момиче зад гърба му. Спряха се пред вратата.
— Пристигнаха останалите бюлетини от стадиона — каза той, гледайки към мен. — Имам чувството, че само след малко ще бъда обявен за губернатор на Кола.
— А какво се е случило с вашата опонентка? — попита Аби.