Седнах с половинлитрова бутилка „Будвайзер“ и се замислих за Наталия. Излишно се тревожех. Това поне беше очевидно. Даже може и вече да си беше вкъщи. Седях, отпивах от бирата и отброих две цели минути, преди да стана и да се обадя в апартамента. Отговори нейният глас — само че записаният на поканата да оставиш съобщение.
Британският моряк разказваше една от историите на дядо си за въздушната атака на германците над конвой с кодово название PQ17, докато плавал в арктически води към единственото незамръзващо пристанище в Западна Русия. Бях чувал за това по време на моята служба във флота. С изключение на тринадесет всички кораби от многобройния конвой били потопени, а моряците им загинали в ледените води при норвежкото крайбрежие. В друг момент с удоволствие бих се присъединил към двамата моряци и щях да се възползвам от възможността да поговоря на английски, но тази сутрин подобна мисъл никак не ме привличаше.
Спомням си само откъслечни моменти за това какво правих във времето до един часа. Разхождах се безцелно из пристанището в сумрака на късното арктическо утро, избирах от време на време някоя лампа в отсрещния край на кейовете и се взирах в нея, докато ми се премрежи погледът. Насилвах се да не мисля за нищо. Ако имах способността да надникна зад един по-далечен хоризонт, навярно бих се чувствал по-спокоен. Но щяха да изминат шест или повече седмици, докато това стане възможно. А е безпочвено да се изкарвам от онзи тип мореплаватели, които, оставени на брега, търсят успокоение в това, че поне са до морето. Аз страдам от остри пристъпи на морска болест. Всичките ми хубави спомени за морето са от моменти, когато съм го гледал от брега.
Когато си тръгнах по обратния път, ръцете ми бяха толкова измръзнали, че ми беше трудно да се обадя вкъщи. Застанах до един телефон и започнах да се боря с монетата, изпуснах я в снега и направих такова представление в опита си да я вдигна, че една минаваща покрай мен бабушка ме взе за пиян и ми я подаде. Но Наталия я нямаше.
Не бързах да се прибера. Отбих се в още две барчета, където пих кафе и чаша водка. Към дванадесет се върнах вкъщи и започнах да режа салата от цвекло, внушавайки си, че ще я сервирам на Наталия за обяд. Към един часа вече бях сервирал за двама на масата в кухнята, бях разбил яйца за омлет, бях отворил бутилка българско червено вино и бях изпил почти половината от него. Точно на часа набрах номера на доктор Вебер.
Познах гласа му и аристократичната нотка в него.
— Доктор Вебер — започнах аз, — обажда се съпругът на Наталия Вадим.
— Милиционерът.
— И това освен всичко друго. Питам се дали не бихте могли да ми помогнете да си отговоря на някои въпроси.
— Аха — каза той, сякаш бе спечелил спор.
— Снощи сте били дежурен в хирургията на „Лермонтов“.
— Бях.
— Имаше ли спешни случаи? Имам предвид повиквания извън болницата.
— Не. Беше много спокойна съботна нощ.
— Доктор Вебер… От време на време Наталия ви е сменяла.
— Да — отвърна той, този път предпазливо. — Имало е такива случаи, да.
— А снощи?
— Снощи нямаше спешен случай, млади човече.
Следобедът ми мина в обаждания по други болници в района на Мурманск. Беше неделя и администраторките, изглежда, приемаха това, че някой им звъни и задава въпроси, като натрапване във времето им за медитация. След повече от десет по принцип безплодни разговора аз си сложих херинга и цвекло в малка франзела и тръгнах към гаража. Обличах си балтона, стиснал франзелата със зъби, когато телефонът иззвъня.
— Вадим. Вадим е на телефона — изфъфлих аз и извадих франзелата от устата си.
— Помислих си, че някой ти е извадил всичките зъби, да те вземат мътните — прозвуча гласът на Рой Ролкин от Унгария. — Мляскаш като дърт шпаньол.
— Чуй ме, Рой, имам работа. Затварям.
— Костя, мастия такава. Що за приятел би затворил телефона, когато му се обажда приятел? Какво става при теб?
— Рой, имам проблеми, тревоги. Просто се откажи.
— Тревоги ли? Какви тревоги? Мога ли да помогна с нещо? — И почти веднага добави с типичната интуиция, която се придобива, когато човек е провел много, ама много разпити: — За Наталия ли става дума?
— Рой, за бога…
— Наталия е. Познавам по гласа ти. Искаш ли някой да бъде смазан от бой? Повярвай ми, все още мога да си уреждам услуги в родния град, въпреки че няма как да мина през площад „Обединение“, без да обявят награда за главата ми.