— Пред вас е най-новата дума на американската техника — каза Марков. — Камера с висока разделителна способност и автоматично превключване от панорамни снимки към едър план и обратното. Ще видите, че работи така, сякаш там има и оператор. — Постави седемдесет и два часовата касета, натисна бутона за възпроизвеждане и се оттегли в единия ъгъл.
Лентата започна да се върти, показвайки добре осветен коридор, в който четирима мъже поставяха врата на един от апартаментите. На нея имаше надраскан с тебешир номер „64“. Апартаментът на Джей беше номер 65. В левия ъгъл на екрана бе изписан часът — 24:00, полунощ.
— Пусни го на бързи обороти — казах аз.
Дронски натисна един бутон и екранът пред нас затрепка. Четиримата мъже монтираха вратата по-бързо от всякога. Когато приключиха с работата, един от тях извади бутилка с бистра течност от чантата с инструментите и я подаде на другите. Всички отпиха забързани, отсечени глътки. След секунди си заминаха.
Дронски продължаваше да натиска бутона, а часовникът бързо сменяше часовете — 01:00, 02:00, 03:00, 04:00…
— Сега намали оборотите — обадих се отново аз.
Дронски вдигна пръста си от бутона. На екрана продължаваше да се вижда празен, добре осветен коридор. Купчината гащеризони стоеше между новия номер 64 и номер 65, апартамента на Джей. Взирахме се в екрана още цели пет минути. Зад нас Дани Марков си пушеше лулата.
— Ето — обади се той от ъгъла. — В коридора има някой.
Обърнах се към него озадачен.
— Приближава се много бавно — обясни Дани Марков. — Още не е в кадър, но вижте сянката на стената.
Разбрах какво имаше предвид. На стената се виждаше неясна приведена сянка и се придвижваше бавно на екрана, но с всяка крачка придобиваше по-отчетливи очертания, понеже голата крушка на тавана осветяваше човека все по-директно в гръб.
И тогава точно пред новопоставената врата сянката престана да се движи напред. Вероятно беше нужна само още една крачка и мъжът щеше да влезе в обхвата на обектива. Толкова близко, че забелязах на екрана кълбо цигарен дим.
В тишината чух собственото си шумно дишане, а сянката направи още една крачка. Майлс Бриджър, облечен в черно палто, стоеше приведен и се ослушваше, подпрян на стената с едната длан, облечена в ръкавица, а с другата вдигна цигара към устните си. Дръпна дълбоко от цигарата, сниши се до нивото на отвора за прозорец точно пред вратата на Джей и изхвърли фаса, без да погледне надолу.
До този момент не бяхме видели ясна снимка на лицето му, но когато застана пред вратата на номер 65, той се извърна леко и заровичка в джоба си. Не бях виждал толкова изпито лице. Приведе се напред. Забелязах, че устните му се движат. Говореше през вратата, вероятно се опитваше да убеди Джей да го пусне въпреки среднощния час. Докато говореше, извади ключове от джоба си.
Струваше ми се, че събитията се развиват изключително бавно. Продължавайки да говори, той отключи вратата. Тя може би я подпираше с рамо, защото видях как се отвори съвсем бавно под силния натиск на дланта му.
И тогава на фона на забавената, неумолима стъпка на последните няколко минути събитията през следващите секунди се развиха като истинска вихрушка. Откъм дясната страна на екрана изскочи мъж и се хвърли върху вратата. Само за секунда през отвора се мярна отхвърлената до стената зад нея Джей — секунда, в която стомахът ми се сви от изписания на лицето й ужас, когато мъжът скочи отгоре й, омота въженце около гърлото й и я повлече към вътрешността на апартамента.
След това ръката на Бриджър се протегна и затвори вратата, но все пак успях за миг да зърна картина, която никога няма да забравя — падналата по гръб Джей и надвесения над нея, озъбен Лука Руп, чиито ръце затягаха въжето около врата й и извиваха главата й като на парцалена кукла.
После камерата превключи на панорамен кадър и видяхме как Майлс Бриджър се измъква заднишком по коридора, докато излезе от обхвата на обектива й. Когато той се скри, камерата започна бавно да обхожда празния коридор към вратата на Джей. Не е нужно много въображение, за да отгатне човек какво е ставало зад нея.
57.
Останалата част от вечерта прекарах в оперативната зала на Данилова. Слушах съобщенията от екипите на милицията в Северния крайбрежен комплекс, където основно бе съсредоточено издирването на Аби. Дълбоко в себе си бях сигурен, че Лука Руп ще се върне в хангара. Къде другаде можеше да отиде? Колкото и да беше жестока, колкото и да съвпадаше със извратените му наклонности, отредената му роля беше второстепенна. Той беше заменима част в механизма, създаден от губернатора Баданов и жена му, за търговия с най-ценната от векове стока — живи, дишащи човешки същества. С голяма доза сигурност можех да кажа, че за Лука Руп не беше предвидено скривалище или начин да избяга.