Но само преди около час хангарът бе претърсен за трети път. В широк кръг около фабриката Пински бе разположил многобройни скрити постове на милицията, с подготвени блокади на пътя южно и северно от 351-и вертолетен полк. Претърсваше се всеки преминаващ автомобил.
Имаше, разбира се, и пътечки през гористите хълмове зад хангара, но беше трудно да се допусне, че някой ще влачи женско тяло по такъв пресечен терен, дори то да е преметнато на врата му като вълк — завързан, жив или мъртъв. Въпреки това бях изпратил група с кучета, която претърсваше постоянно гората цяла нощ.
— Ще припаднеш точно когато ни трябваш, шефе — предупреди ме Дронски. — Като не искаш да спиш, поне опитай онзи номер с тридесетсекундната почивка за очите, който си научил във флота.
Дронски е два пъти по-хитър, отколкото изглежда. Притворих очи, просто да му покажа, че е невъзможно да ги затворя. Събудих се час по-късно с гузно чувство от звъна на телефона до главата ми. Грабнах слушалката и изфъфлих името си, а В. И. Ленин скочи на безопасно разстояние от мен.
Обаждаше се капитан Раковски от осмо районно управление на милицията — района на пристанището.
— Във връзка с обявения за издирване от всички управления бял микробус фолксваген — обясни той. — Искате ли да дойдете и да хвърлите едно око на това, което преди малко падна в реката?
— Има ли хора в него?
— Елате и сам преценете.
— За бога, стига глупости!
— Не е лесно да се установи. Може и да има няколко — омекна той. — Чакаме техника, за да го измъкнем.
Ужасен страх стягаше гърлото ми, докато вървях нетърпеливо редом с Дронски, който едвам слизаше надолу по стълбите, потропвайки с патерицата си.
— Извинявай, шефе — каза той. — Върви напред.
В подобни моменти полицаите стават различни от другите хора. Както и войниците в сражение. Развиват някаква строга обективност пред лицето на смъртта. Хванах ръката на Дронски и двамата заедно се преборихме със слизането по стълбището.
Районът на пристанището винаги изглежда по-мрачен и студен от останалата част на града. Движехме се бързо със запалени фарове и синя лампа между складовите хангари и спряхме рязко до група от пет-шест сини камки на милицията само на няколко метра от водата.
Капитан Раковски се приближи с вдигната до ушите яка на шинела. Потръпна театрално и каза:
— Даже в Норилск времето през пролетта е по-поносимо от тук Елате да хвърлите по едно око.
Последвахме го между джиповете и отидохме до бетонния ръб на кея.
— Сега има отлив, иначе едва ли щяхме да видим и толкова — отбеляза Раковски. Под светлината на прожекторите, инсталирани на кея, се виждаха няколко сантиметра от покрива на бял микробус. Бял правоъгълник, върху който се плискаше напред-назад разпенена вода. — Мислите ли, че точно това търсите?
— Сигурен съм — отвърнах.
Дронски посочи с извъртане на ниско подстриганата си глава към микробуса:
— Какво ви кара да мислите, че вътре може да има някой?
— Елате да погледнете отсам — каза Раковски. — Откъм шофьорската врата.
Капитанът взе от един от своите хора мощен прожектор и насочи лъча му към тъмната вода. В първия момент той като че ли само се отрази от бавно движещата се вълна. Постепенно обаче очите ни се приспособиха. През потопения под водата прозорец за момент смътно се мярна призрачно лице.
— Мъж ли е или жена, не се наемам да гадая — каза Раковски. — Но е лице. Прав ли съм?
— Дали не е кукла? — попитах безадресно аз. — Възможно ли е това да е манекен?
Клекнах на едно коляно върху пристана, за да погледна от по-добър ъгъл. Взех прожектора от Раковски и насочих лъча към водата. Чух Дронски да пита с глуха надежда в гласа:
— Лука ли е?
Лъчът попадна точно в лицето. Ясно видях как косата се надига и спуска в бавното течение.
— Жена е — отговорих му аз. — Ако се съди по косата.
Той се вцепени.
— Не знам — отговорих на въпроса, който той не зададе. — Възможно е да е тя. — Усетих, че преглъщам трудно. — Коя друга?
Силно дрънчене зад мен ме накара да се обърна. По пристана се движеше жълт багер, чиято кофа беше пълна с ръждива верига.
— Скоро ще разберем — добавих аз.
Измина може би половин час, докато закачат веригите за микробуса. Двамата с Дронски седяхме в нашата камка и пиехме кафе, всеки вглъбен мълчаливо в собствените си разсъждения. Иля вероятно мислеше за дома си, за своята съпруга, чийто крак бе пострадал жестоко през гражданската война, за двете си деца, които бях започнал да чувствам като част от собственото ми семейство. Що се отнася до мен усещах единствено абсолютна празнота в душата си, резултат от провала. От това, че не успях да защитя Наталия, че не успях да предпазя Аби въпреки явната заплаха, отправена с намерената в леглото на Джей детска гумена кукла негърче.