Все още имаше нещо като пътечка между горящите развалини. Ако бях извикал достатъчно силно към него, можеше да се измъкне.
Сигурно съм хукнал натам, но ръката на Аби ме стисна здраво за китката. Обърнах се и я погледнах.
— Каква ще е ползата от това? — попита тя.
Спрях се. Типичен за Русия дълъг съдебен процес, показания, снети от някой като Паско, въпроси, касаещи Наталия, подробности от живота й, сексуалната й ориентация… Аби беше права. Стояхме един до друг и го гледахме как танцува и крещи към балкона, където си мислеше, че сме останали. Гледахме го, докато в един страшен момент косата му се запали и той падна на колене с протегнати ръце, а после заедно с всичко около него полетя към тавана в огнена експлозия.
Повярвайте ми, приятели. Отмъщението не е чак толкова сладко.
60.
Оставиха Аби за едно денонощие под наблюдение в „Лермонтов“ заради вдишания латексов дим. Когато се отбих да я видя, тя беше леко упоена. Вдигна обинтованата си ръка за поздрав точно като В. И. Ленин и отново заспа блажено.
Два етажа по-нагоре беше охраняваната зона на болницата — място с постоянен милиционерски пост и прозорци с решетки. На бюрото до входа седяха доближили глави млад милиционер и медицинска сестра. Раздалечиха се едва когато показах пропуска си.
— Господин Руп е на лечение заради голяма загуба на кръв, инспекторе — каза строго сестрата. — В момента вече има един посетител. Докторът нареди да пускаме само по един.
— Кажете на доктора, че аз не съм посетител — отвърнах и я подминах. — Ето, не нося нито плодове, нито цветя. Тук съм в качеството си на инспектор от милицията. — Не знам как съм изглеждал с изпокъсаните си и обгорени дрехи. Бесен, предполагам, и с налудничав поглед заради недоспиването. Нямах намерение да я гледам свирепо, но тя съвсем видимо потръпна.
— Дано поне да е само за няколко минути — събра кураж да каже тя, а аз свърнах в малката самостоятелна стая.
Саша Руп лежеше подпрян на възглавници, с дебела превръзка около дясното рамо и забодени в китките системи за приливане на разтвори. Очите му, присвити уморено, изведнъж се отвориха широко, когато видя кой влиза.
— Ако ме докоснеш, ще подам официално оплакване в съда — каза панически той.
— Как ще го направиш? — отвърнах невъзмутимо. — Мъртвите не могат да говорят.
— Ти си умопомрачен.
Дронски седеше до леглото с бележник на коляното.
— Готов е да даде показания, шефе — намеси се той омиротворително. — Няма да ни създава затруднения.
— Припомни ли му правата?
— От край до край.
— Включително и член 233 от приетия през март две хиляди и петнайсета година Наказателен кодекс?
— Текстът, който за серийни убийства предвижда обесване. Обясних му го, шефе.
— Тогава да чуем какво има да ни каже.
Облегнах се на стената и хванах цигарата, която Дронски ми хвърли ловко.
— Лука е мъртъв. Няма да ме накарате да се призная за виновен за неща, които е направил той — каза Саша и се примъкна по-нагоре в леглото. — Не се връзвам на това.
Стоях и не отмествах поглед от него, докато накрая черните му очи се извърнаха. Вече знаех, че той не е инициаторът, какъвто си го представях. От филма на охранителната камера знаех, че Лука е повече от способен да действа сам. Но не бях наясно точно каква бе ролята на Саша и какво знаеше той за Баданова и търговията с деца.
Той се облегна на възглавниците и каза:
— Не съм убивал никого.
Не му припомних, че беше готов да ме убие. Но установих, че това не ме интересуваше. Бях там и видях какво стана. Исках да знам за похищението над Наталия. За похищението и смъртта й.
— Да започнем от началото — каза тихо Дронски. — Най-подробно.
Саша погледна системите си и после вдигна очи към мен.
— Цялата тази история не биваше да се случва — каза той с горчивина. — Имах си добър бизнес. Печелех достатъчно…
Чак не ми се вярваше. Този човек плуваше в самосъжаление.
— Всичко стана заради моя смахнат брат — продължи Саша — Доверих му се да свърши една елементарна работа за властите.
— За големите шефове ли? За кои от тях?
— Губернатора, разбира се, генерал Баданов… И жена му. Тя винаги е била по-силната фигура в семейството. Тя ми даде указанията.
— Какво искаше да направите? — попита Дронски и вдигна поглед от бележника си.
— Правех различни услуги на губернатора още от времето, когато служехме във въздушните сили…
— И заради една от тях получи три месеца общественополезен труд в моргата на „Лермонтов“ — намесих се аз.